— Признал си е, признал си е! — възкликна Белбо. — И са го вкарали в дупката и всеки ден по една порция зехтин, та после по-добре да гори, като рициновото масло за децата.
Прекъсна ни едно момиче с червена бенка на носа и някакви листове в ръката. Запита ни дали вече сме подписали петицията за освобождаването на аржентинските другари. Белбо подписа веднага, без дори да погледне листовете.
— Във всички случаи са по-зле от мен, каза на Диоталеви, който го наблюдаваше смаян. После се обърна към момичето: — Той не може да подписва, принадлежи към едно индийско общество, което забранява на членовете си да си пишат имената. Много от тях са в затвора, защото властта ги преследва.
Момичето впери съчувствен поглед към Диоталеви и поднесе листовете на мен. Диоталеви си отдъхна.
— Какви са?
— Как какви? Аржентински другари.
— Да, но от коя групировка?
— Таквара, каква!
— Но Таквара са фашисти! — възразих, без да съм напълно сигурен.
— Фашист си ти! — изсъска момичето и си отиде.
— И какво излиза, тези Тамплиери значи са били големи нещастници? — каза Диоталеви.
— А, не — отвърнах. — Аз съм виновен, опитах се да представя нещата по-живо. Това, което казах, се отнася до войската, но Орденът от самото начало получавал огромни дарения и постепенно създал манастири-лагери из цяла Европа. Помислете си само, Алфонсо, крал на Кастиля и Арагона, им подарява цяла страна, прави завещание, с което им оставя кралството си в случай, че умре без наследници. Тамплиерите обаче не се доверяват и правят пазарлък, по-добре малко, но сигурно, отколкото всичко, но кой знае, при което „малкото, но сигурно“ са всъщност половин дузина крепости в Испания. Португалският крал им подарява една гора и тъй като тя била завзета от сарацините, Тамплиерите ги нападат, прогонват ги и фактически поставят основите на град Коимбра. И това са само някои от епизодите. Общо взето, само част от Тамплиерите воювали в Палестина, повечето от тях действували в Европа. И какво става? Ако някой трябва да отиде в Палестина и има нужда от пари, пък не се осмелява да тръгне на път със скъпоценности и злато, внася парите си при Тамплиерите във Франция, Испания или Италия, получава разписка и я осребрява на Изток.
— Тоест чек, каза Белбо.
— Разбира се. Те са измислили чека, и то преди флорентинските банкери. И така, по пътя на даренията, на въоръжените грабежи и на лихвите върху финансовите операции Тамплиерите се превръщат в една многонационална корпорация. А за да се ръководи такова предприятие, били необходими умни глави. Хора, способни да убедят Инокентий II да им даде извънредни привилегии. Орденът имал право да задържа за себе си цялата военна плячка и за всичките си имоти и богатства не отговарял нито пред краля, нито пред епископите, нито пред Йерусалимския патриарх. Отговарял само пред папата. Освободени навсякъде от данъци, те имали право сами да облагат с такива земите, които контролирали… С една дума, винаги печеливша организация, в чиито работи никой не можел да си пъха носа. Ясно е, че не са били обичани от епископите и от кралете, но те пък не могли да минат без тяхната помощ. Кръстоносците били луди глави, хора, които тръгвали, без да знаят къде отиват и какво ще намерят, докато Тамплиерите там си били у дома, умеели да се разправят с враговете, познавали терена и бойното изкуство. Орденът на Тамплиерите бил сериозна работа, нищо, че се крепял на показни бойни подвизи.
— Нима винаги са били показни?
— Често. За сетен път се учудвам на противоречието между техните политико-административни способности и стила им на зелени барети — много кураж, малко мозък. Да вземем например историята с Ашкалон…
— Да я вземем, обади се Белбо, който се бе обърнал, за да поздрави с демонстративно сладострастие някоя си Долорес.
Тя седна при нас, казвайки:
— И аз искам да чуя историята за Ашкалон, искам да я чуя!
— И така, един ден кралят на Франция, Германският император, Балдуин III Йерусалимски и двамата върховни магистри на Тамплиерите и на Гостоприемниците, решават да обсадят Ашкалон. Всички заминават за обсадата — кралят, дворът, патриархът, свещениците с кръстовете и хоругвите, архиепископите от Тир, Назарет, Кесария, с други думи, голям празник: шатри, знамена, барабани… Ашкалон бил защитен от сто и петдесет кули и населението му отдавна се готвело за обсадата, къщите били целите надупчени с бойници, безброй крепости в крепостта. Според мен Тамплиерите, които били толкова печени, е трябвало да ги знаят тия неща… Но не, всички били възбудени, строели дървени укрития и кули, нали ги знаете, онези конструкции на колела, които изтикват до стените на града и оттам хвърлят огън, камъни, стрели, докато отдалеч катапултите бомбардират с гюллета… Ашкалонците се опитват да подпалят кулите, вятърът обаче е неблагоприятен, пламъците обхващат стените, които на едно място се срутват. Път свободен! В този момент всички обсаждащи се хвърлят като един, но се случва нещо странно. Магистърът на Тамплиерите заповядва да препречат пътя така, че в града да влязат само неговите хора. Злите езици говорят, че го направил, за да може от плячката да се възползуват само Тамплиерите, а добрите езици твърдят, че се страхувал от клопка и затова изпратил напред своите смелчаци. Във всички случаи, не бих поверил военна школа на този, защото четиридесетимата Тамплиери прекосяват целия град със сто и осемдесет километра в час, блъсват се в стената отсреща, удрят спирачките сред облак прах, споглеждат се, запитват се за какъв дявол са там, обръщат конете и пак препусват сред маврите, които от прозорците си ги обсипват с камъни и железа и ги изпотрепват всичките, заедно с върховния им магистър, после затулват пробива, окачват за назидание труповете на стената и показват среден пръст на християните сред нецензурен кикот.