— Да не сте карали курсове в Боливия?
— Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. — И назова една област между Монферато и Ланге. — Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не — разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка — обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.
— Значи може да се каже, че по този начин сте участвували в Съпротивата.
— Като зрител, отвърна Белбо и усетих леко притеснение в гласа му.
— През четиридесет и трета бях на единадесет години, в края на войната, едва на тринадесет. Много рано, за да участвувам, но достатъчно, за да проследя всичко, бих казал с фотографска точност. Какво можех да направя? Просто гледах. И бягах както днес.
— Сега трябваше да разказвате, вместо да редактирате чуждите книги.
— Всичко вече е разказано, Казобон. Ако тогава бях на двадесет, през петдесетте години щях да се занимавам с мемоарна поезия. За щастие роден съм твърде късно. Когато поисках да пиша, не ми оставаше нищо друго, освен да чета вече написаните книги. От друга страна, можех да свърша с един куршум в главата там, на хълма.
— От коя „друга страна“? — запитах, но веднага спрях сконфузен. — Извинявайте, казах го ей така.
— Не, не го казахте „ей така“. Разбира се, днес зная, но го зная днес. А тогава? Вижте, човек може през целия си живот да се измъчва от угризения, но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае, а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си, че е нямало да избере грешния път… Аз съм бил потенциален предател. Какво право бих имал сега да пиша някаква истина и да уча другите на нея?
— Извинявайте, казах, възможно е да сте били и потенциален удушвач, но не сте станали. Това е невроза. А може би угризенията ви почиват върху конкретни улики?
— Какво значи „улики“ в тези неща? А колкото до неврозата, тази вечер има прием в чест на доктор Вагнер. Ще отида до площада пред Скалата да взема такси. Тръгваме ли, Сандра?
— Доктор Вагнер ли? — запитах на раздяла. — Лично той?
— Да, той е в Милано за няколко дни и може би ще успея да го убедя да ни даде едно от непубликуваните си есета. Ще направим страхотен удар.
Значи по онова време Белбо вече е бил във връзка с доктор Вагнер. Питам се дали точно онази вечер Вагнер е подложил Белбо на психоанализа, безплатно и без нито един от двамата да го е съзнавал. Или е станало по-късно?
Във всеки случай този ден Белбо за първи път заговори за своето детство в Х. Интересното е, че ставаше дума за бягства — едва ли не славни в ореола на спомена, но изникнали в паметта след като с мен и пред моите очи, съвсем безславно, макар и мъдро, той отново бе избягал.