Прекосих отново залата: Статуята на Свободата се издигаше, „озарявайки света“, върху двуметров пиедестал, представен като нос на кораб с режещо острие. В него беше скрита нещо като караулка, в която човек можеше да застане прав и да съзерцава през един корабен илюминатор панорамата на Нюйоркския залив. Подходяща наблюдателница, когато настъпи полунощ, защото от нея в мрака бих могъл да обхвана с поглед и апсидата вляво, и централната част на църквата вдясно, а откъм гърба ще съм прикрит от голямата каменна статуя на Грам19, обърната към други коридори, тъй като се издигаше на нещо като трансепт. Но на светло се виждаше идеално дали в караулката има човек, тъй че и най-немарливият пазач, за да му е чиста съвестта, би надникнал вътре, след като всички посетители са излезли.
Нямах много време, в пет и половина щяха да затворят музея. Побързах да се върна при обиколната пътека. Нито един от двигателите не можеше да ми послужи за убежище, нито пък, вдясно, огромните корабни механизми, останали от някоя потънала „Лузитания“; не ми служеше и гигантският газов двигател на Льоноар20 със своето обилие от зъбчати колела. Не, светлината отслабваше и проникваше някак водниста през сивите прозорци и отново ме обземаше страх при мисълта, че ще се озова сред тези зверове и в светлинния сноп на електрическото фенерче ще видя в тъмното как те изникват от мрака, пъхтят с тежкото си недрено дихание, кости и вътрешности без кожа, скърцащи, вонящи на маслена слуз. Как щях да оцелея в тази изложба, която ми се струваше все по-отвратителна, на дизелови гениталии, турбинни влагалища, метални тунели, които навремето са бълвали (а може би и тази нощ щяха да бълват?) огнени езици, пари, свистения, или пък щяха да шумолят лениво като книжни хвърчила, да свирукат като щурци; как щях да оцелея между тези скелети, проява на чисто абстрактна функционалност, между тези автомати, способни да мачкат, режат, преместват, цепят, ускоряват, възпират, преглъщат с бутала и хълцат с цилиндри, да се разчленяват като зловещи марионетки, да въртят барабани, да преобразуват честоти, да превръщат енергии, да въртят волани? Те щяха да ме нападнат, насъскани от Властелините на Света, които ги бяха създали, за да свидетелствуват за грешките на Сътворението, ненужни уреди, идоли на господарите на земния свят. Как бих могъл да устоя, без да се огъна?
Да си вървя, да си вървя, истинска лудост върша, аз, недоверчивият, се уплитам в играта, която лиши от разсъдък Якопо Белбо…
Не зная дали направих добре, но тогава останах. Ако не бях останал, днес щях да узная началото, а не края на историята. Или пък щях да стоя тук, както сега, самотен на този хълм, докато кучетата лаят долу в равнината, и щях да се питам дали наистина това е краят, или краят ще настъпи едва по-късно.
Реших да продължа. Излязох от църквата, кривнах наляво покрай статуята на Грам и навлязох в една галерия. Озовах се в отдела за железниците и многоцветните умалени модели на локомотиви и вагони ми се сториха като развлекателни джунджурии, като играчки, като частици от някаква приказна миниатюрна страна… Вече започвах да свиквам с редуването на тревога и доверчивост, на ужас и блаженство (а не е ли именно това началото на болестта?) и си казах, че виденията в църквата са ме смутили, защото дойдох тук очарован от страниците, написани от Якопо Белбо, които бях разчел с цената на множество тайнствени лутания и за които при това знаех, че са фалшиви. Намирам се в музея на техниката, повтарях си, намираш се в музея на техниката, почтено място, може би малко тъпо, но все пак царство на кротки безобидни двигатели, нали знаеш какви са музеите, никой досега не е бил разкъсан от Джокондата — двуполово чудовище, Медуза само за естетите, а още по-малка опасност имаше да бъда нападнат от парната машина на Уат, която може да изплаши само аристократите, подвластни на Осиан21 и на неоготиката, и затова изглежда тъй трогателно търсеща компромиси, едновременно функционална и украсено по древногръцки, манивела и капител, котел и колона, колело и фронтон. Якопо Белбо, макар и отдалеч, се мъчеше да ме повлече в клопката на халюцинациите, които го бяха погубили. Дръж се като учен, казвах си. Нима специалистът по вулканите е изгорял като Емпедокъл?22 Нима Фрейзър е избягал в леса край езерото Неми?23 Хайде, нали си Сам Спейд24? Трябва само да изучиш престъпния свят, това ти е занаятът! Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от твоята собствена ръка. Сбогом, Емили, хубаво беше, но ти се оказа безсърдечна кукла!
22
Нима специалистът по вулканите е изгорял като Емпедокъл? — Емпедокъл (I в.пр.н.е.), прочут философ, питагореец; според легендата, за да не бъде видян, че умира и така поклониците му да разберат, че не е бог, се хвърлил в кратера на Етна.
23
Нима Фрейзър е избягал в леса край езерото Неми? — сър Джеймс Джордж Фрейзър (1854–1941), шотландски етнолог, автор на „Златната клонка“, „Фолклорът в Стария завет“ и др.; в „Златната клонка“ тълкува мита за Горския цар, който живеел до езерото Неми (край Рим).