За жалост говорех на италиански: бях различен. Напред излезе главатарят, Мартинети, който тогава ми се стори могъщ и бляскав, макар и босокрак. Реши, че трябва да понеса сто ритника в задника. Може би са искали да събудят змията Кундалини. Приех. Обърнах се с лице към стената, държан за ръце от двама помощници, и изтърпях сто ритника с бос крак. Мартинети изпълняваше задължението си усърдно и с ентусиазъм, методично удряйки със стъпало, а не с пръсти, за да не го заболи. Хорът на разбойниците отмерваше ритъма. Брояха на диалект. След това решиха да ме затворят в един зайчарник за половин час, докато обсъдят положението на гърления си език. Измъкнаха ме едва когато се оплаках, че краката ми са съвсем изтръпнали. Чувствувах се горд, защото с достойнство бях успял да се приспособя към първобитния ритуал на една група диваци.
По онова време в Х. лагеруваха тевтонски конници, но не бяха много бдителни, защото още нямаше партизани. Беше към края на 43-та или в началото на 44-та. Една от първите ни акции беше да се вмъкнем в една барака, докато неколцина от бандата ухажваха войника на пост, едър лонгобард, който ядеше огромен комат хляб със, или поне така ни се стори, салам и мармалад. Провокационният отряд ласкаеше немеца, като хвалеше оръжието му, докато ние в бараката (в която, странно защо, се влизаше отзад) крадяхме пити тротил. Не мисля, че по-късно сме го използували, но се готвехме, според плана на Мартинети, да го взривим в полето с пиротехническа цел и по твърде груб и неподходящ начин. По-късно войниците бяха сменени от Десетата противоподводна служба109, която установи постовете си край реката, точно на кръстопътя, където в шест часа вечерта по улицата слизаха момичетата от колежа „Света Мария Подкрепителка“. Целта ни беше да убедим морячетата от Десетата служба (не бяха на повече от осемнадесет години) да свържат заедно няколко немски ръчни бомби, от онези, с дългите ръкохватки, и да им махнат предпазителите, за да избухнат на повърхността на водата в момента, когато момичетата се появят. Мартинети знаеше какво трябва да се направи и как да се изчислят секундите. Обясняваше на момчетата от патрула и резултатът беше фантастичен: огромен воден стълб се издигаше над коритото на реката с гръмотевичен трясък точно в момента, когато момичетата изскачаха иззад ъгъла. Всеобщо бягство сред писъци и неудържим смях от наша страна. Фашистчетата щяха да си спомнят за тези славни времена след кладата, на която изгаря Моле, и лагера край Колтано110.
Главното занимание на бандата от Уличката беше събирането на гилзи и други останки от войната, които се намираха в изобилие след 8 септември, като стари каски, манерки, колани, паласки и понякога цели патрони. За да се използува един такъв патрон, се действуваше по следния начин: стискайки гилзата, вмъкваш куршума в една дупка на ключалка и натискаш, куршумът изскача и вече се превръща в експонат от отделна колекция. Гилзата пък опразвахме от експлозива (понякога това бяха тънки конфети от балистит), който после насипвахме в серпантини и запалвахме. Гилзата, по-ценна, когато не бе използувана, се включваше в „армията“. Добрият колекционер притежаваше много такива и ги строяваше в редици според вида, цвета, формата и височината им. Взводове от пехотинци (гилзи от шмайзери), след това офицери и кавалеристи (гилзи от карабини и леки пушки калибър 91 — системата „Гарант“ се появи едва с идването на американците) и, върховно щастие, големите кулообразни командири (гилзите от картечница).
Един ден, докато се занимавахме с тези мирни игри, Мартинети ни каза, че мигът е настъпил. Предупредителното писмо беше изпратено на бандата от Канала и врагът беше приел предизвикателството. За полесражение бе избрана ничията земя зад гарата, същата вечер в девет часа. Беше късен следобед, тегнещ от лятна умора, но изпълнен с възбуда. Всеки от нас се запаси с най-ужасяващи оръжия — дъски, удобни за хващане, камъни от всякакви големини, натъпкани в паласките и в торбите за хляб. Някои си бяха направили бичове от ремъци на пушки, твърде опасни при по-смело използуване. В този вечерен час всички, и най-вече аз, се усещахме герои. Изпитвахме възбудата преди атака. Остра, болезнена, прекрасна. „Сбогом, красавице, сбогом! Тежък и сладък е трудът на боеца.“ Отивахме, за да жертвуваме младостта си, както ни бяха учили в клас преди 8 септември.
109
Десета противоподводна служба — първоначално специален морски корпус, който при Социалната република на Мусолини губи конкретните си функции и се превръща в подразделение за борба с партизаните.
110
Лагерът край Колтано — след войната в концентрационен лагер край град Колтано затваряли участниците в Република Сало; името на града се превърнало в символ на едно поколение на победени, направило погрешен житейски избор.