Планът на Мартинети беше добре обмислен: щяхме да прекосим железопътната линия по на север и да ги нападнем неочаквано откъм гърба, практически вече като победители. После решителната атака и безмилостната разправа.
Когато се стъмни, се спуснахме по стръмнината пред линията и се изкатерихме от другата страна, въоръжени с камъни и тояги. От върха ги видяхме, заели позиция зад клозетите на гарата. Забелязаха ни, защото гледаха нагоре, отгатнали откъде ще се появим. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем, без да им дадем време да се чудят на наивността на нашия план. Никой не ни беше раздал ракия преди атаката, но все пак се втурнахме напред с боен вик. И сблъсъкът се осъществи на стотина метра от гарата. Там бяха започнали да никнат първите къщи, които, макар и построени нарядко, вече образуваха малка мрежа от улички. Нещата се развиха така, че групата на най-смелите се хвърли безстрашно напред, докато аз и за мое щастие още неколцина забавихме крачка и се изпокрихме зад ъглите, наблюдавайки събитията отдалеч.
Ако Мартинети ни беше разделил на авангард и основна сила, щяхме да изпълним дълга си, но това разделяне се извърши спонтанно. Сърцатите — напред, страхливците — отзад. И от нашите укрития, моето по-назад от другите, наблюдавахме сблъсъка. Който всъщност не се състоя.
Като стигнаха на няколко метра една от друга, двете групи застанаха лице в лице и започнаха да преговарят. Получи се една Ялтенска конференция. Решиха да си разделят сферите на влияние и да разрешават да се минава през териториите, както е било при християните и мюсюлманите в Палестина. Солидарността между двете благородства надделя над неизбежността на сражението. Всеки се прояви в най-добрата си форма. Двете войски се оттеглиха, постигнали споразумение.
Сега си казвам, че не съм участвувал в атаката, защото цялата история ми е изглеждала смешна. Но тогава не бях на това мнение. Чувствувах се страхливец и нищо повече.
Сега още по-подло си казвам, че ако се бях затичал с другите, нямаше да рискувам нищо и щях да живея по-добре през следващите години. На дванадесет години си пропуснах Шанса. Както да не получиш ерекция първия път означава да останеш импотентен за цял живот.
Месец по-късно, когато поради едно случайно нарушаване на границите Уличката и Канала се озоваха лице в лице на една поляна и започнаха да се замерят с буци пръст, не знам дали окуражен от развоя на миналата случка или жаден за мъченичество, аз излязох на предна линия. Градушката беше безкръвна за другите, но не и за мен. Една буца, която очевидно имаше ядро от камък, ме улучи по устната и я разцепи. Побягнах разплакан към къщи, където майка ми трябваше да поработи с пинцетите си за вежди, за да почисти раната.
Така или иначе, оттогава ми остана едно ръбче до десния кучешки зъб и когато прокарам език по него, усещам леко потръпване.
Но този белег не ме оневинява, защото го получих от безразсъдство, а не от смелост. Прокарвам езика си по ръбчето и какво правя? Пиша. Но лошата литература не спасява душата.
След деня на шествието не се видях с Белбо повече от година. Бях се влюбил в Ампаро и вече не ходех в „Пилад“. Или пък Белбо го нямаше, когато се случеше да се отбием там с Ампаро.
А Ампаро не обичаше това заведение. Нейната морална и политическа принципност, равна само на прелестта й и на великолепната й гордост, я караше да възприема „Пилад“ като клуб на демократично настроени позьори, а демократичният дендизъм беше за нея една от клопките, и то най-коварната, на капиталистическия заговор. За мен тази година беше изпълнена с усърден труд и особена сладост. Пишех дипломната си работа с удоволствие, но и спокойно.
Един ден срещнах Белбо на две крачки от издателството.
— Я гледай! — възкликна весело той. — Любимият ми Тамплиер! Знаете ли, току-що ми подариха една бутилка с извънредно старо съдържание. Защо не отскочите към мен. Имам две картонени чаши и един свободен следобед.