— Добре казано!
— Уискито е още по-добро. Бутилирано, струва ми се, преди падането на Аламо111.
Последвах го. Но едва бяхме започнали дегустацията, и ето че Гудрун влезе и съобщи, че отвън чака някакъв господин. Белбо се плясна по челото. Бил забравил за тази среща, но каза, че случайността добивала вкус на заговор. Доколкото знаел, посетителят носел някаква книга, засягаща и Тамплиерите.
— Ще приключа бързо, каза. — Но ме подкрепете с компетентни възражения.
Наистина беше случайност. Но така попаднах в мрежата.
17
Така изчезнаха Рицарите на Храма заедно със своята тайна, в сянката на която трептеше една прекрасна надежда за небесния град. Но Онова, към което бе насочено тяхното усилие, продължаваше своя недостижим живот в неведоми области и неведнъж в течение на векове упражняваше своето въздействие върху духовете, способни да го приемат.
Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.
Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу112, левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“113 или неточен изстрел?
Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.
— Полковник… Действуващ ли? — запита Белбо.
Арденти показа ред скъпи златни зъби.
— Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.
— Не ви личи, поласка го Белбо.
— При това съм участвувал в четири войни.
— Би трябвало за сте започнали при Гарибалди.
— Не. Бях доброволец в Етиопия, лейтенант. После в Испания, капитан, пак доброволец. След това като майор отново в Африка, докато не изоставихме колониите. Орден за храброст втора степен. А в четиридесет и трета… така да се каже, избрах страната на победените: и загубих всичко освен честта си. Имах смелостта да започна отначало. В Чуждестранния легион, в отряда на храбрите. През четиридесет и четвърта — сержант, през петдесет и осма — полковник, заедно с Масю114. Явно винаги на губещата страна. Когато зловещият Де Гол взе властта, се оттеглих и се заселих във Франция. В Алжир бях завързал добри познанства и основах предприятие за внос-износ, в Марсилия. Този път избрах страната на победителите, поне така мисля, още повече, че сега живея от ренти и мога да се занимавам с моето хоби, нали така се казва днес? И през последните години изложих резултатите от изследванията си. Ето… — Извади от кожената си чанта обемиста папка, която тогава ми се стори червена.
— Това е книга за Тамплиерите, нали? — запита Белбо.
— Да, за Тамплиерите, потвърди полковникът. — Занимавам се още от младежки години. И те са били бойци авантюристи, търсещи слава отвъд Средиземното море.
— Господин Казобон е специалист по Тамплиерите, каза Белбо. — Запознат е с темата повече от мен. Разкажете ни.
— Винаги съм се интересувал от Тамплиерите. Шепа смелчаци, които носели просвещение от Европа сред диваците…
— Противниците на Тамплиерите не могат да се нарекат диваци, прекъснах го аз.
— Никога не сте били залавяни от магребски бунтовници, нали? — запита ме саркастично той.
— Още не, отвърнах.
Погледна ме така, че се почувствувах щастлив, задето никога не съм бил под негово командуване. После се обърна към Белбо:
113
Менсур — дуелът между германските студенти, при който белегът оставал като свидетелство за смелост.
114
Жак Масю (род. 1908) — френски генерал, участник в кампаниите в Африка и в Индокитайската война.