18
Ако можехме да проникнем с поглед и да видим вътрешността на земята от полюс до полюс или от краката ни до антиподите, с ужас щяхме да съзрем една грамада, потресаващо набраздена от пукнатини и пещери.
— Защо Провенс?
— Никога ли не сте ходили там? Магическо място, и днес още се чувствува, посетете го. Магическо място, и досега е пропито от тайнственост. Между другото през XI век Провенс е бил седалище на граф Дьо Шампан и си остава свободна територия, където централната власт не може да си вре носа. Тамплиерите са си у дома, и до днес има улица на тяхно име. Църкви, замъци, една скала, която се извисява над цялата долина, и освен това пари, движение на търговци, панаири, тълпа, в която човек може лесно да потъне. Но преди всичко, и то от праисторическо време, подземни галерии. Цяла мрежа от галерии, която се разпростира под хълма, истински катакомби, в някои може да се влезе и сега. Места, където ако заговорници поискат да се съберат скришом, дори врагът да проникне там, могат да се пръснат за няколко секунди и само един господ знае къде, а ако добре познават тунелите, вече са навън, вмъкват се обратно от противоположната страна крадешком като котки, пристигат откъм гърба на нападателите и ги унищожават в тъмното. Вярвайте ми, господа, тези галерии сякаш са тренировъчни центрове на корпуси за бързо реагиране, промъквате се през нощта с нож между зъбите, невидими, с бомби в ръце, горко на другите, кучешка смърт! — Очите му блестяха. — Много добре са знаели какво прекрасно скривалище е Провенс. Тайна общност, която се събира в подземията, а местните хора дори да ги видят, не говорят. Кралските войници, разбира се, отишли и в Провенс, арестували Тамплиерите, които заловили на повърхността, и ги отвели в Париж. Рейно дьо Провенс изтърпял мъченията и не проговорил. Според тайния план явно е трябвало да се остави да го арестуват, за да им се внуши, че Провенс е прочистен. Но в същото време е дал сигнал: Провенс не се предава. Провенс, седалището на новите подземни Тамплиери… Галерии, които водят от сграда в сграда, преструваш се, че влизаш в хамбар или склад, а изникваш в църква. Тунели, укрепени със стълбове, някои измазани. Всички къщи в северната част на града и до днес имат зимници със сводове, сигурно са над сто, и всеки зимник, какво говоря, всяко помещение в под земята е било изход на галерия.
— Предположения, обадих се.
— Не, господин Казобон, доказателства. Вие не сте влизали в галериите на Провенс. Поредици от зали в самото сърце на земята, целите изписани със знаци и рисунки. Най-много ги има в галериите, които спелеолозите наричат латерални проходи. Мистични изображения от типа на друидските. Рисунки отпреди пристигането на римляните. Цезар е минал отгоре им, а в това време долу се подготвяла съпротивата, магията, засадата. Там са открили символите на катарите, да, господа, катарите не са живели само в областта Прованс, катарите от Прованс били унищожени, докато катарите от Шампан оцелели и се събирали скришом там, в онези катакомби на ереста. Сто седемдесет и трима били изгорени на повърхността, но другите останали живи долу. Хрониките ги наричат бугри или манихейци, според случая. Бугрите били богомилите, катари от български произход. А какво означава „bougre“ на френски? В началото значело содомит, защото се говорело, че българските катари се отдавали на този невинен порок… — Той се засмя с известно притеснение. — А кого обвинявали в същия грях? Тях, Тамплиерите… Не е ли странно, как мислите?
— Само донякъде, отвърнах. — По онова време, ако са искали да премахнат един еретик, обвинявали го в содомия…
— Така е, но чакайте, аз не смятам, че Тамплиерите… Разбира се, били са войници, а ние, войниците, обичаме красивите жени и нищо, че са изричали клетвата „мъжът е мъж!“ Но разказвам всичко това, защото не мисля, че еретиците катари случайно са намерили убежище в едно скривалище на Тамплиери. Във всеки случай няма съмнение, че Тамплиерите са научили от тях как да се ориентират в галериите.
— Но все пак, намеси се Белбо, това е само хипотеза…
— Хипотеза в началото. Обяснявам ви причините, които ме накараха да изследвам Провенс. Сега стигаме до същността на историята. В центъра на Провенс се издига голяма готическа сграда, „Хамбарът за десятъка“, а вие знаете, че едно от най-големите предимства на Тамплиерите било това, че събирали десятъка, без да дават нищо на държавата. Отдолу, както навсякъде, цяла мрежа от тунели, днес в много лошо състояние. И така, докато се ровех из архивите на Провенс, попаднах на местен вестник от 1894 година. В него прочетох, че двама драгуни, кавалерите Камий Лафорж от Тур и Едуард Инголф от Петербург (точно така, от Петербург) няколко дни по-рано били посетили Хамбара, придружени от пазача, и слезли в една от подземните зали на втория етаж под равнището на земята, а пазачът, за да им покаже, че съществуват още етажи надолу, тропнал с крак по пода и се чуло как отеква и кънти. Хроникьорът се възхищаваше на безстрашните драгуни, които се въоръжили с лампи и въжета и се спуснали в галериите като деца в изоставена мина, ожулвайки колене и лакти и промъквайки се по кой знае какви тайни проходи. Стигнали, както пише вестникът, до внушителна зала с голямо огнище и кладенец в средата. Спуснали един камък, вързан с въже, и установили, че кладенецът е дълбок единадесет метра… Върнали се седмица по-късно с по-здрави въжета и докато другарите му държали единия край, Инголф се спуснал в кладенеца и открил голямо помещение с каменни стени, десет на десет метра, високо пет. Един по един слезли и другите двама и си дали сметка, че се намират на третия етаж под повърхността на земята, на тридесет метра дълбочина. Какво видели и какво направили тримата в тази зала, никой не знае. Хроникьорът признава, че когато отишъл да провери на място, не събрал кураж да се спусне в кладенеца. Тази история ме заинтригува и ми се прииска и аз да отида да видя. От края на миналия век до днес много от подземните галерии са се срутили и този кладенец, дори и да е съществувал, кой знае къде се намира сега. Мина ми през ум, че драгуните вероятно са намерили долу нещо. Точно тия дни бях прочел една книга за тайната на замъка Рен, още една история, в която малко или много са замесени Тамплиерите. Беден енорийски свещеник се заел да реставрира старата църква в някакво селце от двеста души. Повдигнал един камък от плочника пред олтара и открил, както разправя, свитък извънредно стари ръкописи. А дали само ръкописи? Никой не знае какво се случило след това, но през следващите години този човек станал невероятно богат, пръскал пари наляво и надясно, водел разгулен живот и накрая се озовал в съда… Ами ако на един от драгуните или и на двамата се е случило нещо подобно? Инголф слиза пръв, намира скъпоценен предмет с неголеми размери, скрива го в пазвата си, качва се горе, не продумва нищо на другите… Иначе казано, аз съм упорит и ако не съм бил винаги такъв, щях да имам съвсем друг живот. — Посетителят ни докосна белега си с пръсти. После вдигна ръце към слепоочието, поглади косите си, сякаш за да се увери, че прилепват добре към черепа му. — В Париж отидох веднага в телефонната централа и проверих в справочниците на цяла Франция дали съществува фамилия Инголф. Намерих само една, в Оксер. Веднага написах писмо, като се представих за учен археолог. Две седмици по-късно получавам отговор от една стара акушерка: била дъщеря на онзи Инголф и била любопитна да научи защо се интересувам от него и дори дали случайно не съм открил нещо… Знаех си. Имало е някакво тайна. Веднага заминах за Оксер. Госпожица Инголф живееше в малка къща, обвита в бръшлян, с дървена вратичка към двора, която се затваряше с връвчица и пирон. Възрастна госпожица, чистичка, мила, не особено умна. Първата й работа беше да попита какво зная за баща й и аз й разказах как съм научил, че веднъж той слязъл в подземието на Провенс. Обясних й, че пиша историческо изследване за този район. Тя беше смаяна от моя разказ — никога не била чувала баща й да е ходил в Провенс. Да, бил драгун, но напуснал службата през 1895-а, още преди тя да се роди. Купил тази къщичка в Оксер и през 1898 година се оженил за местно момиче с неголяма зестра. Майката умряла през хиляда деветстотин и петнадесета, когато госпожица Инголф била петгодишна. Колкото до бащата, той изчезнал през тридесет и пета. Изчезнал в буквалния смисъл. Заминал за Париж, както правел най-малко два пъти годишно, и повече ни се чул, ни се видял. Местната жандармерия телеграфирала в Париж: никакъв резултат. Обявили го за мъртъв. И така, нашата госпожица останала сама и се хванала на работа, защото бащиното наследство не било кой знае колко голямо. Естествено, не си намерила съпруг и от въздишките, които съпровождаха думите й, личеше, че е имало някаква история, единствена в живота й, която явно бе завършила зле. „И все с тази тревога, с тези непрестанни угризения, господин Арденти, че не зная нищо за бедния м