— Не, отвърна Белбо. — Изглеждаше, сякаш е напуснал политиката заради съкровищата.
— На мен не ми харесват хора като него, добавих. — Но няма да ми дойде наум да ги душа с тел. Освен теоретически.
— Естествено. Твърде опасно е. Не се страхувайте, господин Казобон, не съм от хората, които смятат, че всички студенти са престъпници. Бъдете спокоен. Успех в дипломната ви работа.
— Извинете, а мога ли аз да попитам нещо? Вие от криминалната ли сте или от политическата?
— Основателен въпрос. Моят колега от криминалната беше извикан през нощта. След като в архивите откриха нещо повече за движенията на Арденти, прехвърлиха задачата на мен. Аз съм от политическата. Но просто не знам дали съм подходящият човек. Животът не е толкова прост, колкото изглежда в криминалните романи.
— Така и предполагах, каза Белбо, подавайки му ръка.
Тръгнахме си, но не се чувствувах спокоен. Не заради комисаря, който ми изглеждаше симпатичен, а защото се бях забъркал за първи път в живота си в една твърде заплетена история и освен това бях излъгал. И Белбо заедно с мен.
Разделихме се пред вратата на „Гарамонд“, и двамата притеснени.
— Нищо лошо не сме направили, каза виновно Белбо. — Има ли някакво значение дали комисарят ще знае за Инголф и за катарите, или не? Всичко това бяха измислици. Арденти може да е бил принуден да се скрие по други причини, а не са му липсвали такива. Може Ракоски да е бил от тайните служби на Израел и да е разчиствал стари сметки. А може да го е изпратила някоя голяма риба, която полковникът е разигравал. Или да е бил от Чуждестранния легион и да е отмъщавал за стара вражда. Нищо чудно, ако е бил алжирски наемен убиец. Защо историята с тамплиерското съкровище да не е била само второстепенен епизод от живота на нашия полковник? Добре, разбирам, липсва папката, червена или кафява, няма значение. Хубаво, че не се съгласихте с мен. По този начин стана ясно, че не сме й обърнали голямо внимание…
Аз мълчах, а Белбо не знаеше как да приключи разговора.
— Ще ми кажете, че отново съм избягал. Като на улица Ларга.
— Глупости. Всичко мина добре. Довиждане.
Изпитвах жалост към него, защото се чувствуваше подлец. Аз не, в училище ме бяха научили, че пред полицаите човек лъже. По принцип. Но така е, нечистата съвест отравя приятелството.
От този ден повече не го видях. Аз бях неговото угризение, а той беше моето.
Но тогава се убедих, че да си студент е винаги по-подозрително от това да си висшист. Работих още около година и събрах двеста и петдесет папки върху процеса срещу Тамплиерите. Това бяха години, когато да представиш дипломна работа означаваше, че зачиташ държавните закони, и към такива като мен се отнасяха със снизхождение.
През следващите месеци някои студенти започнаха да стрелят. Периодът на големите шествия на открито вече приключваше.
Липсваха ми идеали. Имах си алиби, защото, обичайки Ампаро, правех любов с Третия свят. Ампаро беше красива, с марксистки убеждения, бразилка, ентусиастка, скептична, имаше стипендия и невероятно смесена кръв. Всичко заедно.
Бях я срещнал на един купон и й бях казал в упор:
— Извинявай, но искам да спя с теб.
— Ти си мръсен патерналист.
— Все едно, че не съм го чул.
— Чул си го. Аз пък съм мръсна феминистка.
Готвеше се да се върне в родината си, а не исках да я загубя. Тъкмо тя ме свърза с един университет в Рио, където търсеха лектор по италиански. Спечелих мястото за две години с възможност за подновяване на договора. И тъй като Италия не ми стигаше, приех.
И освен това смятах, че в Новия свят няма да срещна Тамплиери.
Заблуда, мислех си онази съботна вечер в Перископа. Изкачвайки стъпалата на „Гарамонд“, неусетно бях влязъл в Двореца. Диоталеви казваше: „Бина е дворецът, който Хохма изгражда, разпростирайки се все по-встрани от първоначалната точка. Ако Хохма е изворът, то Бина е реката, която тръгва от него, за да се разклони по-късно в различни ръкави, вливащи се във великото море на последната сефира, а при Бина всички форми са вече предопределени.“
IV. ХЕСЕД
23
Аналогията на противоположностите е отношение между светлината и сянката, между върха и бездната, между пълното и празното. Алегорията, майка на всички догми, е заместването на печата с отпечатъка, на действителността със сенките, и е лъжата за истината и истината за лъжата.