Заминах за Бразилия от любов към Ампаро, но останах там от любов към страната. Така и не можах да разбера защо тази потомка на холандци, заселници в Ресифе, които се бяха смесили с индианци и судански негри, с лице на хаитянка и култура на парижанка, носеше испанско име. Докрая не се научих да се оправям с имената на бразилците. Те се срещат само в тази страна и при тях не помагат никакви речници.
Ампаро ми казваше, че в тяхното полукълбо, когато водата изтича от сифона на умивалника, струята се върти от дясно на ляво, докато при нас е в противоположна посока. Или пък беше обратното? Няма значение. Не можех да проверя дали наистина е така. Не само защото в нашето полукълбо никой никога не наблюдава накъде се върти водата, но и защото след множество опити в Бразилия забелязах, че е много трудно да се установи посоката. Оттичането е твърде бързо, за да бъде проследено, а посоката му вероятно зависи от силата и наклона на струята, от формата на умивалника или ваната. Освен това, ако е истина, как стоят нещата на Екватора? Може би там водата ще тече право надолу или пък изобщо няма да тече?
По онова време не се задълбочавах много в този проблем, но в събота вечер си мислех, че всичко зависи от телуричните токове и че тайната се съдържа в Махалото.
Ампаро отстояваше твърдо своята вяра. „Няма значение какъв е емпиричният случай, казваше, става дума за един идеален принцип, който трябва да се изпробва при идеални условия, следователно никога. Но принципът е верен.“
В Милано Ампаро ми се струваше привлекателна поради своя скептицизъм. А там, взаимодействувайки с киселините на своята земя, тя ставаше тайнствена владетелка на ясновидски сили и действуваше по някаква своя странна подмолна логика. Усещах, че е под въздействието на древни страсти, винаги нащрек да ги сдържа, патетична в своя аскетизъм, който й повеляваше да отхвърля техните съблазни.
Давах си сметка за прелестните й противоречия, когато я наблюдавах да спори със своите приятели. Това бяха събрания в неуютни къщи, украсени с няколко плаката и множество фолклорни предмети, портрети на Ленин, грънци от североизтока, които възхваляваха танца кангасейро, или индиански фетиши. Бях пристигнал в един смутен политически момент и реших, след опита в родината си, да стоя далеч от идеологиите, особено в тази страна, където изобщо не ги разбирах. Приятелите на Ампаро усилваха моята несигурност със своите речи, но пораждаха у мен ново любопитство. Разбира се, всички бяха марксисти и на пръв поглед говореха почти като европейски марксисти, но говореха за нещо друго и най-неочаквано, по време на дискусия за класовата борба например, споменаваха „бразилския канибализъм“ или „революционната роля на афро-американските култове“. Именно като ги слушах да приказват за тези култове, се убеждавах, че там и идеологията се всмуква в обратна посока. Очертаваха ми една панорама на вътрешни миграционни движения на безимотните селяни от севера, които слизаха към индустриалния юг, лумпенизираха се в огромните метрополии, задушени от облаци смог, връщаха се отчаяни на север, за да се впуснат година по-късно отново в бягство на юг; но при това периодично движение, наподобяващо люлеенето на махало, мнозина се задържаха в големите градове и биваха поглъщани от безброй местни църкви, отдаваха се на спиритизъм и на култ към африкански божества. И тук приятелите на Ампаро се разделяха, за едни това представляваше връщане към корените, противопоставяне на „белия“ свят, за други култовете бяха опиат, с който господствуващата класа обуздава огромния революционен потенциал на масите, за трети пък това беше тигелът, в който се претопявали бели, индианци и негри, очертавайки още неясни исторически перспективи. Ампаро беше категорична, според нея религиите винаги и навсякъде били опиум за народите и това важало най-вече за псевдоплеменните култове. След това слагах ръката си на кръста й в „школите по самба“, когато и аз се включвах в серпантините на танцьорите, които описваха ритмувани синусоиди под неудържимия такт на барабаните, и забелязвах, че тя се влива в този свят с всички свои мускули, със сърцето си, с главата си, със слабините си, с ноздрите си… След това пак излизахме и тя първа се залавяше да анализира саркастично и гневно дълбоката оргийна религиозна същност на бавното посвещаване, седмица след седмица, месец след месец, в ритуалния карнавал. Това отдаване, твърдеше тя с революционна омраза, било също толкова първобитно и магьосническо, колкото футболните ритуали, при които бедняците изхабяват борческата си енергия и революционния си дух, за да се отдават на магии и заклинания и да измолват от всевъзможните си богове смъртта на противниковия полузащитник, забравяйки за властта на капитала, който искаше чрез това състояние на екстаз и ентусиазъм да ги държи в един нереален свят.