— Не? Аллах, валлах, таллах! Това е главата на Пророка, който седи във всичките небеса на Аллах.
— Невъзможно! Та тук не се вижда и помен от глава! Къде е всъщност носът?
— Той липсва, ефенди. Пророкът не се нуждае от нос. Той сега е най-чист дух и се състои от десет хиляди благоухания.
— Къде е устата?
— Тя липсва, защото Пророкът повече няма нужда от уста, понеже ни говори чрез Корана.
— Не забелязвам също очи.
— За какво очи, след като на Пророкът не е нужно да вижда нищо — нали пред Аллах всичко стои открито?
— Напразно диря и ушите!
— Няма да ги намериш, защото ги няма. На Пророка не е необходимо да чува нашите молитви, понеже ни е предписал техния дословен текст.
— Къде е брадата?
— Не се вижда. Кой ще посмее да я оскверни чрез слонова кост, след като клетвата в брадата на Пророка е най-висшата и най-святата!
— Следователно от главата може да се съзре единствено челото?
— Също то не. То си е седалище на духа и човек изобщо не може да го изобрази.
— Значи от главата тук няма хич нищо?
— Хич нищо — потвърди Абдуллах. — Но аз различавам всяка черта на лицето!
— Без изобщо да виждаш главата? Нека го схване, който може!
— Е, да, един християнин действително не може да го схване. Вие всички сте наказани с неизцерима слепота!
— Ти също, само че твоята слепота има по-ясен поглед и от най-здравото око. Ти виждаш една глава, на която не липсва нищо, освен всичко. Впрочем на вас ви е забранено да изобразявате хора. Колко по-достойно за наказание е деянието да изписваш Пророка!
— Художникът, изготвил тази картина, не е знаел запрещението.
— И все пак трябва да е видял Пророка и да са му били известни запрещенията на неговото учение.
— Видял? Да! Духом! Пушката е прастара, както навярно различаваш. Мъжът, който я е изработил, във всеки случай е живял далеч преди Пророка.
— Това е невъзможно, защото тогава още не е имало барут.
— Ефенди, я не ми ограбвай щастието да притежавам една такава скъпоценна пушка! За какво барут? Ако Аллах поиска, човек може да стреля с кремъклийката и без барут.
— Признавам, че Аллах върши чудеса. Тук са налице тъкмо две: първо, огнестрелно оръжие от време, когато още не е имало барут, и второ, картина на Пророка от време, когато той даже още не е бил роден.
— Аз вече ти казах, че художникът го е видял духом. Това е било едно „вътрешно просветление“ и поради туй тази кремъклийка е ясновидска.
— А-а, ясновидска кремъклийка, това е добре, това е безподобно!
— Да, безподобна е тя! Тук имаш право и ме радва, че най-сетне стигна до прозрение. Пушката е единствената по рода си ясновидска кремъклийка, която съществува, и аз съм много горд с нея.
— Че как пък си се добрал до нея?
— По наследство. Художникът я е завещал на деца и внуци. Ти трябва да знаеш, че аз съм негов потомък, и един ден тя ще бъде наследена от най-големия ми син. Да, да, зяпай си ме сащисано! Аз в действителност съм праправнук на оня мъж, когото Аллах е удостоил с милостта да види Пророка, още преди той да е бил роден.
— В такъв случай ти си най-прочутият мъж на твоето племе и аз не само се радвам, но и за мен е неоценима чест, задето съм се запознал с теб.
— Да — изрече Абдуллах с пълна сериозност, — за всекиго е чест един такъв правнук на правнука да види. Аз съм известен дълбоко навътре в Судан, додето има истински вярващи, а пушката ми има слава, която се носи дори в земите на езичниците.
— Тогава тя сигурно също стреля и добре?
— За съжаление не. Било е воля на Аллах, за да се възвисят достойнствата на Небето, по тая земя да няма нищо съвършено. Така е и по отношение моята ясновидска кремъклийка, както съобразно истината за жалост трябва да призная. Тя има няколко особености, които изпълват сърцето ми с тиха мъка.
— Аз познавам всички видове пушки и съм вещ в тяхното поддържане. Ако ми назовеш кусурите, вероятно ще мога да ти дам някакъв съвет.
— Те са няколко. Най-първо пушката има нрава на козел. Блъска ужасно и вече ме е угостила с няколко яки шамара.
— Това действително не е приятно, но вината може би се крие само в теб. При стрелба ти трябва да държиш пушката толкова здраво опряна на рамото ти, че да не може да те зашлевява.
— Тогава ще ме ритне някъде другаде, което си е съвсем същото. По-нататък, тя страшно много се кандилка.
— Кандилка? Какво разбираш под това?
— Имам предвид досадното обстоятелство, че куршумът не се придвижва в права посока, а в змиевидни извивки.
— Невъзможно! — усъмних се аз.
— Ефенди, не се съмнявай! При една ясновидска кремъклийка всичко е възможно. Аз точно съм го наблюдавал. Никога не бива да меря целта, а в зависимост от разстоянието — повече надясно или ляво, по-високо или по-ниско.