— Значи кремъклийката „засуква“ и според моите познания друго средство, освен да поискаш да ти монтират нова, по-добра цев, няма да помогне.
— Как можеш да очакваш това от мен? Та по тоя начин би се окаляла честта на драгоценната пушка. Аллах да ме предварди от такова злодеяние! Кремъклийката трябва да си остане каквато си е!
— При това положение е излишно да изброяваш другите й качества. Най-доброто по мое мнение е пушката да изпълнява пълноценно своето предназначение.
— Та нали моята това и прави! Ясновидската ми кремъклийка доказва, че моят праотец е видял Пророка, и това е напълно достатъчно.
— Значи как стреля, е второстепенна работа?
— Да! — потвърди Абдуллах несмутимо.
— Но смисълът на стрелянето си е все пак уцелването!
— Ти не си мюсюлманин и следователно не можеш да се задълбочиш с потребното благоговение в ценността и значението на тази кремъклийка.
— Не, не мога. Но в случай че някой път ти се наложи да стреляш в мое присъствие, то ще те помоля да ми щадиш живота. Просто ми стори услугата да се целиш по мен! Тогава със сигурност няма да ме улучиш.
— Ти май се подиграваш, ефенди? Аз ти казвам, че…
Абдуллах се прекъсна, скочи и погледна, засенчвайки с длан очи, на изток.
— Какво има? — попитах го. — Виждаш ли нещо?
— Да, забелязвам една точка над тревата, която по-рано не беше там. Трябва да е някой ездач.
Сега станах и аз, разтеглих далекогледа и съгледах един мъж, който седеше на камила и яздеше към кладенеца. Когато бе наближил толкова, че ни забеляза, спря да ни огледа. После приближи, спря пред мен, оставайки на седлото, и поздрави:
— Салам алейк! Ще ми разрешиш ли, господарю, да напоя камилата си от Бир Ачахн и да утоля също собствената си жажда?
— Алейк ес салам! Кладенецът е за всекиго и аз не мога да ти попреча да сториш каквото ти е угодно.
Дадох този хладен отговор, без да кажа добре дошъл на новопристигналия, защото не ми направи приятно впечатление. Той беше облечен като обикновен бедуин и въоръжен с кремъклийка, нож и пищов. Лицето му в никой случай нямаше отблъскващи черти, ала острият, направо пронизващ поглед, с който ни огледа, не ми хареса. Като човек свикнал да обръща внимание на всичко, ми направи впечатление, че той се обърна с въпроса си към мен. Асакерите носеха униформата на вицекраля и само аз, Бен Нил и водача правехме изключение. Обстоятелствата следователно му повеляваха да се обърне към войниците. Всичко това ме изпълни с леко недоверие, което впоследствие се увеличи още. Той слезе от камилата и след като я напои и сне седлото, я отведе настрани, за да може да попасе. После си гребна вода, пи, седна срещу мен и извади изпод хайка си един чибук и пунгия. Сетне натъпка лулата, разпали тютюна и ми подаде торбичката.
— Вземи, ефенди, натъпчи си и ти! Предлагам ти лулата на приветствието.
— Нека добротата ти бъде отблагодарена, макар че няма да се възползвам от нея — отклоних аз.
— Значи не пушиш? Да не принадлежиш към някоя от онези строго спазващи вярата секти, на чиито членове тютюнът е забранен?
Тонът му беше на човек, който предварително знае какъв отговор ще му бъде даден. Това ми направи впечатление и ето защо станах още по-сдържан.
— Аз също пуша, но не на теб, а на мен се пада правото да предложа приветствието. Присъстващият посреща дошлия по-късно. Такова е правилото навсякъде и тук в гхала1 толкова повече.
— Зная го и те моля за прошка. Мой недостатък е, езикът ми да казва каквото ми е на сърцето. Ти ми допадна от пръв поглед и нещо ме подтикна да ти го покажа чрез предлагането на тютюна. Бива ли да те запитам отде идеш с тия асакери?
— Бива ли по-напред аз да те попитам отде знаеш, че принадлежа към тях?
— Така предполагам.
— Твоята прозорливост е достойна за възхищение. Аз на твое място нямаше да го предположа.
— Тогава сигур си чужд в гхалата, докато аз често я кръстосвам.
— Не само аз съм чужд тук, но и асакерите никога не са били по тези места. Значи толкова по-достойно за признание е, че твоето предположение тутакси улучи вярното. Ти по-рано ме попита, наистина, но понеже аз се намирах тук преди теб, струва ми се съвсем редно, по-напред аз да искам да знам къде си започнал своето пътуване.
— Нямам причина да го премълчавам. В пустошта всеки трябва да знае кой е другият и с какво се занимава. Аз идвам от Ел Феки Ибрахим край Бахр ел Абиад.
— А къде лежи целта на твоето пътуване?
— Искам да отида до Еш Фашер.
— Между селищата, които назова, има един много използван кервански път, минаващ през Ел Обеид и Фоджа. Защо си се отклонил толкова далеч на север?