2. Заловени в собствения си капан
Там, където я пресичахме, гората се състоеше от високи газиах и мимози. Трябваше да потърся някое скривалище за камилите ни и ето защо свърнах настрани, където под дърветата растяха гъсти храсти. Бушът се състоеше от балсамодендрони и бодливи баухинии, които се виеха по дърветата и провесваха гъсти гирлянди от великолепно нацъфтели вейки. Зад тоя шубрак никой не можеше да ни види. Спътниците ми слязоха пред него, за да вкарат навътре камилите и изчакат там завръщането ми, понеже сега исках да отида на разузнаване.
Верният Бен Нил ми се предложи за придружител, ала аз отклоних. Водачът Абдуллах също поиска да дойде с мен и когато и на него отказах, рече:
— Ти не познаваш гората и пътя до извора, ефенди. Аз трябва да ти го показвам.
— Не се кахъри за мен! Впрочем ти се лъжеш, ако си мислиш, че враговете бивакуват край водата.
— Че къде иначе?
— Някъде другаде, но само не и там. Е, да, преди туй най-вероятно са се намирали край нея. След завръщането на аванпостовете обаче неминуемо са стигнали до мисълта да освободят терена.
— И защо пък?
— Ловците на хора ще приемат за сигурно, че ще навестим извора. Там им се предоставя най-добрата възможност да ни нападнат. Те ще изчакат значи, додето установим бивака си, и ето защо определено може да се допусне, че вече не са край водата, а се крият нейде наблизо. Как води пътят оттук до нея? Прави ли много завои?
— Не, той представлява почти права линия.
— Това е много благоприятно за мен. Сега аз тръгвам, а вие няма да правите нищо друго, освен да се държите възможно най-тихо.
— А как да действаме, в случай че не се върнеш?
— Ще се върна!
— Говориш прекалено самоуверено, ефенди. Дано Аллах те съпътства!
Тъй като оставих светлия хаик, тъмносивият ми тоалет не изпъкваше на зеленината на пищната растителност. Аз се пазех да не вървя по широката диря. Там дърветата растяха далеч едно от друго и лесно можех да бъда забелязан. По-скоро се придържах встрани, успоредно на следата и постоянно прикрит от храсти.
След може би четвърт час ми се стори, като че вляво напред някой говори. Спрях и се ослушах. Вярно, това бяха гласове! Хората не говореха прекалено високо, значи не можеха да се намират далеч от мен. Залегнах и запълзях нататък на ръце и колене. Гласовете рязко станаха по-отчетливи и единият от тях ми се стори странно познат. Все още не можех да разбирам отделни думи, но според звука, говорещите трябваше да се намират зад един непроницаем наглед шубрак майчин лист. Приближих пълзешком и сега разпознах и другия глас. Той принадлежеше на мнимия дяллаб, а онзи, с когото говореше, беше, ако не се заблуждавах, не някой друг, а Абд Асл, бащата на ловеца на роби, светият факир, който поиска да ме умори в подземния кладенец край Сиут.
Гъстакът от майчин лист не можеше да е много широк, защото сега чувах и разбирах думите така ясно, че прецених разстоянието между мен и двамата споменати на най-много два метра. Различните шумове и звуци, достигащи до ухото ми, даваха да се предположи, че двамата не пребивават сами тук.
— Всички, всички трябва да заминат за Джеханнема, само немеца ще оставим жив! — изтътна Абд Асл, когато залегнах в удобно положение и се заслушах.
— Защо? — попита дяллабът. — Тъкмо той би трябващо да е първият, който да падне от нашите куршуми или ножове.
— Не. Аз искам да съхраня ефендито, за да го отведа при моя син. Кара Бен Немзи ще трябва да изтърпи дълги, дълги мъчения. На мен и на акъла не ми дохожда да го оставя да умре от някоя бърза смърт.
— В такъв случай следва да очакваш, че той пак ще ти се изплъзне, о, Абд Асл.
— Изплъзне? Невъзможно! Аз знам, че той е шейтан, но съществуват достатъчно средства дори един такъв сатана да бъде усмирен. Ще го запра като хищно животно. Не, той вече няма да ми се изплъзне! Ако питаш мен, то бих оставил и асакерите живи, за да ги изтезавам бавно до смърт. Но понеже нямаме време за губене, трябва на бърза ръка да ги ликвидираме. Как ми се ще да поизмъча тия капъсъзи, дето разстреляха нашите спътници и на всички ни отмъкнаха една такава голяма печалба!
— Да-а, за фесарахските робини щяха да ни заплатят страшно много. Човек би трябвало да им отреже ръцете и езиците на тия келеши, та да не могат нито да говорят, нито да пишат и нещо да издадат, и сетне да ги продаде на най-свирепия негърски княз.
— Идеята не е лоша. Може би ще я реализираме. Те заслужават нещо такова, особено оня чуждоземен кучи син, който отгатва всичките ни намерения, съумява да прозре всичките ни планове и с помощта на Шейтана ни се изплъзва винаги, когато го смятаме за най-сигурен.