Пак наведе глава малкият брат, тръгна си и се закле никога вече да не стъпи в столицата на своя брат.
А когато се върна в Тракия и майката чу какво е казал нейният син, надигна се, погледна към далечината и тъй го прокле:
— Ако някога, синко, ти стане свидно за родния край и се върнеш в Тракия, дано се вкамениш!
Цял живот господарува тракиецьт във Вавилония. Води войни, посреща и изпраща царе от всичките краища на земята, трупа злато и най-подир легна да мре.
— Чувай — обърна се той към своя верен прислужник, — чувай какво ще ти заръчам… още тази нощ, като издъхна, тайно от другите да натовариш шест камили с имане. На седмата привържи моя ковчег и карай към Тракия! Искам да бъда погребан в родната си земя…
— Слушам, господарю, последната ти поръка ще бъде изпълнена! Същата нощ, когато месечината угасна зад един облак, седем камили, натоварени с тежък товар, излязоха от Вавилон и се упътиха през пустинята към морския бряг. Върху един голям кораб камилите и техният водач плувнаха по моретата, минаха покрай чужди и непознати страни и подир два месеца път слязоха на тракийския бряг. Беше пак тиха есен, когато седемте камили от Вавилония нагазиха потъмнялата трева на Тракийското поле. Марица носеше опадала шума към бреговете На Бяло море. Цял ден пътува керванът през полето и вечерта керванджията спря камилите да нощуват. Наведоха се ожаднелите добичета, пиха вода от Марица и се пръснаха наоколо.
Бърже настана нощ и в далечината затрептяха огньове.
Керванджията се обърна към ковчега с мъртвия и рече:
— Господарю, стигнахме вече. Тука е твоята родна земя И посегна да снеме ковчега. Но щом ковчегът с мъртвия вавилонски владател опря до земята, изведнъж се вкамени. Превърнаха се на камък и седемте камили с имането на гърбовете. Майчината клетва се сбъдна.
Минаха оттогава много векове. Времето неуморно трупа с две шъпи пръст върху вкаменените седем камили, догдето сред равното поле израснаха седем високи хълма. Върху тези хълмове лежи днешният град Пловдив.