Уилямсън научи Гарити да стреля с мускет и го въведе в някои от работите около кошарите, след това го изпрати за месец във вътрешността заедно с един от другите овчари. Последният беше груб, навъсен и затворен човек, язвителен и рязък всеки път, когато говореше на Гарити и на няколко пъти те едва не се сбиха. Но Гарити сдържаше яда си, наблюдаваше и се учеше. В края на месеца Уилямсън дойде и го взе обратно в овцефермата. Той даде на Гарити мускет, провизии, четири кучета и необходимите за лагеруване неща и му помогна да откара стадо от двеста глави до пасища навътре в пущинака. След това го остави сам.
В началото чувството за отговорност беше такова бреме за Гарити, че нощем не можеше да спи, а дните му бяха кошмар, в който се препъваше изтощен около стадото и често-често броеше овцете. Броеше ги отново и отново и под лъжичката го присвиваше всеки път, когато изпуснеше някоя. Освен малкото, което помнеше от майка си, Уилямсън беше първият, отнесъл се към него човешки и в душата си Гарити изпитваше потребност да сполучи в работата си. После, когато кучетата свикнаха с него и той разбра, че те знаят за овцете повече, отколкото той самият, Гарити започна да им се доверява в по-голяма степен. Но все още спеше с мускета до себе си и изръмжаването на някое от кучетата нощем го събуждаше веднага и той изскачаше от колибата с пушка в ръка.
Дните започнаха да се преливат един в друг, но в живота му нямаше монотонност. Мухите и комарите бяха досадни, а знойната жега му причиняваше постоянни неудобства, но изолацията малко го притесняваше. Предупрежденията на Уилямсън за отровни змии и насекоми добиха по-голям смисъл, след като го ужили скорпион и няколко дни лежа болен. Стана по-предпазлив. Уби четири кучета динго и няколко пъти стреля с мускета си, за да подплаши аборигените, които се навъртаха наоколо. Две от овцете бяха ухапани от змии и умряха. Още една умря без явна причина, освен възможността да е яла нещо отровно, но Уилямсън беше казал, че очаква някакви загуби.
В края на шестата седмица Уилямсън дойде да провери как вървят нещата и остана много доволен. Той се върна няколко дни след като си беше тръгнал, докара още триста глави и помогна на Гарити да прехвърли стадото на още по-добри пасища покрай бреговете на Нипеан — границата на овцефермата.
3.
В края на всеки ден, след като прибереше овцете в кошарата, Гарити сядаше пред колибата с кучетата около него, и приготвяйки храната си и варейки чая си, той се изпълваше с удовлетворение и задоволство от съдбата си, каквито не беше изпитвал в живота си досега. Когато му се отдаде възможност да размени по няколко думи с хора, които бяха работили за други овцевъди, той оцени още по-високо късмета, който беше имал, да започне работа при Уилямсън. Много овцевъди караха хората си да се грижат за огромни стада и въпреки това ги държаха отговорни за смъртта на всяка една овца. За умрелите животни те удържаха от възнаграждението на овчарите, които наемаха, а ако работниците им бяха от осъдените и не получаваха надници, те ги отвеждаха до най-близкия съдия по обществения ред — обикновено друг скотовъдец, и те биваха подлагани на наказание чрез бичуване. Гарити все още беше свързан със сиропиталището, което като компенсация за разходите по отглеждането му щеше да получава надниците му, докато не навършеше деветнадесет години. Но Уилямсън беше наложил твърди условия на сиропиталището и плащаше на Гарити два шилинга и шест пенса на седмица — нещо нечувано за другите овцевъди. Между двамата се зараждаше близко приятелство. Освен храната и другите неща от първа необходимост, Уилямсън го снабдяваше и с тютюн, а понякога му носеше и бутилка ром.