Смразяващата мисъл за това, което беше извършил, изплува над алкохола и внезапно той напълно изтрезня. Обмисляше опасното положение, в което беше изпаднал. Вероятно щяха да го обвинят в убийство и минималната присъда щеше да бъде изпращане в една от второстепенните наказателни колонии. Но никой не го беше видял. Гарити мина по тъмната и воняща от боклуците, които я задръстваха, алея и огледа пешеходците и колите, които се движеха по улицата в меката светлина на лампите пред магазините. Върна се до мъжа и го вдигна на рамо. Промъкна се през алеите към доковете и отнесе товара си до края на един опустял кей. Там пусна тялото във водата. Беше времето на отлива и Гарити гледаше неясните очертания, които се изгубваха в тъмнината, докато водата отнасяше трупа към залива. След това се обърна, прекоси града и се изгуби в тъмнината, легнала над пътя.
Гарити каза на Уилямсън какво се беше случило, след това взе стадото си и го отведе обратно във вътрешността. Уилямсън направи едно специално пътуване до Сидней под претекст, че отива за провизии и когато се върна, отиде при Гарити, за да поговорят. Мъжът беше обявен за безследно изчезнал и властите го търсеха, но тялото му не беше открито и изчезването му не се свързваше с Гарити. Под формата на шега Уилямсън поговори отново с Гарити за алкохола и сбиванията, макар че беше излишно и Гарити не отиде повече в Сидней. Пиеше само, когато беше сам в пущинака и на сутринта се събуждаше с тежък махмурлук и разранени в ствола на някое дърво юмруци.
Докато останалите скотовъдци се бяха преместили във вътрешността отвъд Сините планини, Уилямсън оставаше на земите, на които беше започнал, и непрекъснато търсеше съседни имоти, които закупуваше или предявяваше в губернаторската канцелария в Сидней претенции за близки пустеещи земи. Но той не беше достигнал успех в опитите си да придобие допълнителна собственост, а стадото му се увеличаваше всяка година с нормалния прираст от около една трета, което налагаше изколването на много от животните, за да се запази пашата в земята му. Официалната политика, изразена в Лондон и Сидней, забраняваше на скотовъдците да навлизат в кралските земи на запад от Сините планини, но срещу нарушителите не се предприемаха никакви мерки. Вътрешността беше изследвана и цялото течение от реката Мурамбиджи беше грубо картографирано, както и местностите на северозапад от река Дарлинг.
Когато и следващите опити на Уилямсън да придобие земя бяха осуетени, той обмисли положението си и започна предварителна подготовка за преместване на стадото към вътрешността. Гарити беше прекъснал и последните си връзки със сиропиталището и работеше на пълна надница. Уилямсън му предложи да отиде във вътрешността като негов съдружник. Уилямсън се задължаваше да осигурява животните, необходимата екипировка и продуктите, а Гарити получаваше две трети от доходите за своя труд. Гарити прие бързо, но останалите мъже не посмяха да рискуват при несигурностите, които криеше вътрешността. Уилямсън нае скотовъдци и управител, за да се грижат за земята и овцете, които оставяше, и започна закупуването на огромни количества провизии и волски каруци. Той изчака да свърши и следващото стригане и тръгна с Гарити, дванадесетина мъже, пет хиляди овце, двадесет кучета, семейството си и дълга върволица фургони, натоварени с провизии.
Годината беше дъждовна и пашата беше добра, но преходът им отне месеци. Цялата земя по западните склонове на Сините планини, чак до горните притоци на река Локлан беше заета със самонастанили се овцевъди и керванът продължаваше упорито напред покрай други кошари и стада, като спираше на всеки няколко дни, за да могат овцете и биволите да си починат и възстановят силите си. Теренът се променяше и земята беше вече по-безплодна, отколкото по течението на Нипеан, но обикновено пашата беше предостатъчна за животните с тях. Много собственици на овцеферми и пастири, които не бяха виждали други хора в продължение на месеци, ги пресрещаха, а някои ги придружаваха за малко и им показваха пътища около трудните за преминаване места. Преминаха няколко участъка, в които нямаше вода, и някои от овцете бяха сгазени в стремглавия устрем на стадата към водните басейни, до които стигаха след тях. Няколко от биволите умряха или окуцяха и трябваше да бъдат застреляни, а два от фургоните се разбиха до неизползваемост при преминаването им през хълмисти терени. Други овце умряха, отровени от бурени или ухапвания на змии, а кучетата динго убиха няколко излезли от кошарите си през нощта. Един от мъжете беше ухапан от отровна змия и умря, а друг се разболя и в продължение на месец трябваше да го возят в един от фургоните, докато се възстанови. Осем месеца след началото на прехода те прекосиха реката Дарлинг. Със себе си водеха четири хиляди овце. Продължиха напред още няколко дни, след като оставиха зад гърба си и последната овцеферма и спряха при една рекичка, която пресичаше област от полегати хълмове и сравнително добри за установяването на фермата тревни площи.