— Да, бе, тая шибания мен също ме мъчи, ще ме удуши — провикна се Уилямсън над шума и издърпа яката си. — Май няма да я сложа до края на пътуването.
Джеймс се усмихна и кимна, извади пурата от устата си и тръсна пепелта. Уилямсън свали яката и връзката си, сложи ги в джоба на сакото, обиколи вагона разтваряйки останалите прозорци, върна се и седна на пейката до Джеймс.
— Ще отидете ли към пътническите вагони?
Джеймс поклати отрицателно глава.
Уилямсън се ухили, пафкайки с пурата.
— Хайде тогава да пийнем глътка-две заедно.
Джеймс се поколеба, гледайки Уилямсън, после кимна в знак на съгласие.
Уилямсън се ухили до уши, стана, отиде до другия край на вагона и отвори един голям закрепен за стената шкаф. Оттам той извади една голяма торба, затършува в нея, измъкна бутилка и две канчета, затвори шкафа и се върна при пейката. Джеймс взе едното от канчетата, задържа го пред Уилямсън, докато последният внимателно му наливаше кехлибарена течност, и изчака и той да си сипе. Вдигнаха канчетата, кимнаха си и отпиха. Ромът не беше разреден и изгори гърлото на Джеймс. Той преглътна, задържа дишането си, след това дръпна от пурата и бавно заизпуска дим. Уилямсън сипа още малко и на двамата, сложи обратно корковата тапа и положи бутилката до себе си, като внимаваше клатенето на вагона да не я събори.
— Кой е в локомотива с водача? — попита Джеймс.
— Франклин е там — отвърна Уилямсън. — Показах му кои манометри да следи и какво означават те. Ако надвишим 25 мили в час, той ще халоса водача с някоя цепеница по главата.
— Трезвен ли е?
Уилямсън го погледна, поколеба се и кимна.
— Да, трезвен е.
Видът му, колебанието и тонът му показваха, че нещо леко се е докачил от тези признаци на съмнение у Джеймс. С течение на времето те бяха станали твърде близки, та Джеймс да се страхува, че Уилямсън ще му се разсърди, но не дотам близки все пак, че да може винаги да отгатва от какво може да се докачи. Беше излишно да му се извинява.
— Какво смяташ да правиш сега?
Уилямсън погледна замислено настрани, вдигна рамене, дърпайки от пурата и усмихнато се обърна към Джеймс.
— Мисля първо да се върна в Брисбейн, да поседя известно време при фамилията, после да си взема една сонда да видим дали като дупча земята, ще стана богат. Или пък ще опитам късмета си като златотърсач. За вас чух, че ви предлагали някаква голяма служба в Порт Пири, така ли е?
Джеймс кимна.
— Има нещо такова, но не ме влече натам. Мисля, че ще остана за известно време в Уайамба.
Уилямсън отпи от канчето, все бутилката и извади корка. Джеймс също отпи и си подаде чашата Уилямсън да му долее, след което се отпусна на пейката и подпря глава на стената на вагона. От нея идваха резки и твърди вибрации, които се предаваха на черепната му кутия и караха очите и ушите му да бучат. Не след дълго му стана неприятно и той се изправи като отегчено въздъхна.
Изминалите месеци бяха изнурителни. След ядовете в Порт Пири най-после му се отдаде шанс да построи железопътната линия между Кокбърн и Скосения хълм, а това означаваше, че ще е независим и няма да му се намесват в работата, че ще има на разположение обилни инвестиции, с които да оперира по свое усмотрение, както и че ще се заеме с истински голямо начинание, с което да докаже себе си. Особено удоволствие му достави, когато на последното съвещание с правителствените чиновници в Порт Пири той ги сащиса, като им каза направо в лицето да си търсят друг инженер, който да им построи вълнолома по исканите от тях критерии.
Но удоволствието му бе краткотрайно. Преди започването на строежа той само бе подочул нещо и още нещичко бе успял да прочете за историята по проекта за железницата, който предвещаваше доста главоболия. След като пое ръководството в свои ръце и проучи всички подробности, се оказа, че това наистина е така. Идеята за прокарване на железница се бе зародила с масовите стачки в сребърните мини в Силвъртън и Скосения хълм. Сребърната руда се пренасяше с волски каруци през цялата територия на Нови Южен Уелс до жп пункта в Питърбъроу в Южна Австралия. Но те бяха прекалено бавни и не можеха повече ефективно да обслужват все по-нарастващия добив. Поради това фирмата "Южни австралийски железници" бе започнала да изгражда линия за транспортирането на рудата от мините до леярните на южноавстралийското крайбрежие. Но правителството на Нови Южен Уелс отказа да даде разрешение на правителството на Южна Австралия жп линията да навлезе в негова територия, чийто строеж бе стигнал до град Кокбърн, т.е. до границата между двата австралийски щата. Тогава влиятелни делови кръгове с интереси в Скосен хълм и Силвъртън помолиха правителството на Нови Южен Уелс да построи останалите 35 мили. Но молбата им бе отказана, поради което същите образуваха частна компания с капитал 50 хиляди гвинеи в акции и поискаха от правителството на Нови Южен Уелс да разреши да се построи частна жп линия между Скосения хълм и Кокбърн. Този път искането им бе удовлетворено, но при условие, че проектът ще се нарече "полагане на трамвайна линия", тъй като щатското законодателство на Нови Южен Уелс предвиждало, че само правителствени ведомства можели да прокарват и управляват железопътни линии.