— О, не, благодаря ви — разтегли пак усмивката си Кокбърн и бързо заклати глава, като видя, че Уилямсън се готви да тръгне към другия край на вагона. — Не, наистина. Вече стигнах границата си. Още веднъж благодаря, но имахме толкова много речи и какво ли не при Скосения хълм! Ами малко ли бяха тостовете после! Благодаря ви все пак. Ще присъствате ли там на празненството, господин Гарити?
— Не, трябва да потеглям направо за фермата Уайамба, още щом пристигнем.
— А, да, наистина, точно така. Семейното имение, нали? Как е фамилията?
— Отдавна не съм си ходил у дома, но доколкото знам, всички са добре. Разбира се, майка ми почина преди няколко години, така че сега единствените ми живи родственици са леля ми и нейните деца.
— Ах, да, знам, възхитителна жена. И много способна, така чувам. Да, наистина, така е. Е, добре, ако не можете да останете за празненствата, то поне ще можете да се върнете за официалното откриване през януари. Негова Светлост Манчестърският херцог ще пристигне тук, за да пререже лентата, нали знаете. Ще ми бъде особено приятно лично да ви представя на Негова Светлост.
— Много мило от ваша страна, господин Кокбърн. Да, ще се постарая да се върна за официалното откриване, ако не възникне някаква непредвидена пречка.
— Тогава ще ви очаквам — каза Кокбърн, усмихна се широко и протегна наново ръка. — Да, наистина, да, наистина. — Той стисна дланта на Джеймс, кимна на Уилямсън, обърна се към вратата, поколеба се и запита: — А, между другото, говорехме нещо преди малко в нашия вагон и стана дума… С четиридесет мили в час ли се движим или се лъжем?
Джеймс се усмихна и поклати глава.
— Ако има нещо такова, най-добре да скачаме от влака. Движим се с около двадесет и пет. Обяснил съм на ръководителя на движението, че всякаква скорост над тридесетте мили в час е рискована работа. Линията е широка едва три и половина фута, нали знаете?
Усмивката на Кокбърн повехна, той за миг погледна надолу, сякаш светът му е крив, после вдигна глава, възвърна си усмивката и изрече:
— Да, наистина, да, наистина. Три и половина фута, какво да се прави. Да, добре, пак ще се видим, господа!
Те си кимнаха и той бутна с тяло вратата на вагона, придържайки цилиндъра си с ръка, стъпи на междинната платформа и премина в другия вагон. Вратата се тръшна след него и Джеймс и Уилямсън седнаха на пейката. Уилямсън се пресегна за бутилката и Джеймс си подаде канчето.
— Говори като поми — отбеляза Уилямсън.
— Ами, опитва се.
Уилямсън сипна повечко в канчето на Джеймс, напълни своето, вдигна го за наздравица, отпи и попита, мляскайки с уста:
— За какво ли пък ще идва дотук Манчестърският херцог?
Джеймс отпи една глътка, сложи угасналия фас на пурата в устата си и дръпна няколко пъти, но напразно. Хвърли го на пода, сложи канчето до себе си и извади две нови пури от джоба си.
— Идва да пикае по релсите през Симпсоновата равнина, за да ги отмива от пясъка.
Уилямсън така се разсмя, че целия се разтресе, после взе едната пура от Джеймс. Наведе се да я запали от поднесената му клечка, облегна се на стената на вагона и запуши.
— Значи отивате в Уайамба, а? Но пак ще се върнете, нали? Човек с образование като вас не би могъл да кисне дълго време в някаква си ферма, така поне си мисля.
Джеймс отпи глътка ром, дръпна от пурата си и отвърна:
— Колкото по-образован е човек, толкова по-малко знае; дяволска работа е това, Уилямсън.
Уилямсън го погледна озадачено.
— Колкото… какво искате да кажете?
Загледан някъде встрани, Джеймс отпи от канчето си, усмихна се многозначително и сви рамене.
— И аз самият не знам какво искам да кажа. А ти към Брисбейн, нали?
— Е, да, но ще се върна веднага, щом поемете някой от тия проекти, които ви ги предлагат, и ако имате нужда от мене, разбира се. Този вид работа ми допада.
— Ти си първият, към когото ще се обърна, ако се заема с нещо. За мен бе рядко удоволствие да работим заедно.
— За мен също, господин Гарити. С удоволствие ще поработя отново с вас, кълна се в Господа. И то не само заради добрата надница, която ми плащате.
Джеймс се усмихна, отпи още веднъж и дръпна от пурата си. Топлината на рома се разливаше по тялото му и приятно го отпускаше. Той издигаше комфортна бариера срещу ядове и разстройства, но беше опасен поради вероятността бутилката да му стане постоянен спътник. Горещината в служебния вагон и ритмичното тракане на колелата по релсите вече го приспиваха. Изписвайки едно "Б", влакът силно се люшна наляво, после надясно и веднага след това хлътна надолу. Бяха стигнали до река Мърей. Трудно беше при прехвърлянето на моста. Това беше струвало два човешки живота.