— Не майка ти изпрати там Ърл, бас ловя!
— Печелиш. Те даже се скараха.
— Ето значи. Ако той бе отишъл в Мелбърн по работа на фермата, тогава и тухла нямаше да остане от това място.
Колин присви устни и се замисли, без да каже нищо. Подкара коня по пътя, но пак спря и изчака Джеймс, който, ухилен до уши, каза:
— При главните кошари има нещо, което ще те заинтересува, бас ловя.
— И какво е то?
— Едно момиче. Цяла англичанка преселничка, и то истинска поми, а не от Сидней или нещо подобно. Има още доста пясък в нея да изтече, преди да остарее, тъй да знаеш!
Джеймс се разсмя.
— Е, добре де, нима ти или Денис не сте проявили интерес към нея?
Колин изсумтя и разтърси глава.
— Ние нямаме време за такива шибани неща. А и нещо е старичка за нас, но пък е точно за теб. Освен това е много хубаво момиче.
— Хм, аз също нямам време за такива неща.
— За нея ще намериш време, ще видиш — ухили се Колин.
Джеймс се усмихна и сви рамене.
— А какво търси тя там?
— Пада се роднина на мама. Беше пристигнала в Сидней и се нуждаеше от помощ или нещо такова, и мама я докара във фермата. Името й е Алис Уилоуби.
Джеймс разсеяно кимна, тръсна юздите и конят му се понесе след този на Колин. Двамата излязоха на широко, открито до хоризонта пространство от голи скали и песъчлива почва. После препуснаха към Уайамба.
22.
Тънките гласчета се носеха монотонно из стаята, думите се сливаха и се превръщаха в един равен звук, така че последната сричка от една дума се сливаше с първата от друга и по този начин се образуваха думи, които не съществуваха никъде, освен в класното псалмопение, където младите умове се възпитаваха да следват сигурните пътечки на веруюто, водещо ги към зрелия живот на подчинение, усърдна работа и спазване на Божиите закони. Псалмите винаги бяха сигурен начин за запълване на последните пет минути от деня, а за Алис беше напълно невъзможно да се съсредоточи върху каквото и да е, поради ужаса, с който тя гледаше тънката струйка, процеждаща се от носа на момчето, което седеше на един чин вляво от нея. Като че ли някаква сила я караше да обръща непрекъснато очи към него и смаяно да следи какво ще се случи. Струйката потичаше надолу, след което едно силно подсмъркване я връщаше обратно в носа, а върхът на езика му се стрелваше към горната устна. И така още веднъж и още веднъж и само за един кратък миг изглеждаше като че ли пътищата на езика и белезникавата течност ще се пресекат. Но досега все още не бяха и през цялото това време устата на момчето се отваряше и затваряше и то леко се полюшваше заедно с останалите в ритъма на рецитацията.
Всички те бяха деца на работници, облечени как да е и излъчващи най-различни миризми. Повечето бяха момчета, а тя нямаше много опит в общуването с тях. Но те бяха послушни и почтителни деца и тя изпитваше към тях едно чувство на привързаност, каквото не беше изпитвала в досегашната си практика с ученици. За младите дами в дневното училище в Уексфорд, където тя бе преподавала, един поглед или само докосване на пръста й до ноздрите, би било възприето като унищожително неодобрение и тутакси би сложило край на проблема. Но младите момичета бяха прекалено заети със себе си, пристигаха и си отиваха с каретите си и нямаха много нужда от нея. Тук тя можеше да гледа гневно към някое от момчетата пред нея и да търка носа си с ръка, докато почервенее, а момчето просто щеше да реши, че носът я сърби. Но пък само една усмивка от нейна страна или една окуражителна дума и те засияваха, което я изпълваше с едно топло чувство и тя едва се сдържаше да не ги прегърне всичките.
Сега малката ръчичка се вдигна към носа и петната по ръкава на муселинената риза на момчето се увеличиха с още едно, а Алис си отдъхна.
Децата продължаваха да пеят, ритъмът следваше поклащането на показалката в ръката й и някои дребни грешки издаваха слабото познаване на текста. Но беше вече края на деня, тя беше изморена, а предстояха още много репетиции, които биха дали така необходимото за житейския им опит задълбочено познаване на Псалмите. Пеенето спря.
— Много добре. А сега Псалм двадесет и трети. Иска ли някой да започне? "Бог е…" — погледът й се разходи по редицата от момчета. Всички го знаеха много добре, но в стаята цареше абсолютна тишина. Тя бе разбрала, че ако посочи който и да е от тях да започне Псалма, той ще се изчерви, ще се обърка, ще започне да заеква от притеснение, че е отделен от останалите, които в същото време щяха да изпитват всеобщо облекчение, че са се отървали и щяха да го гледат със садистично злорадство, подобно на това, с което биха гледали пеперуда, набучена на карфица, как пърха с крилца и бавно умира. Отново точно обратното на младите девойки, които изпитваха скромна, сдържана гордост, когато знаеха подходящия отговор или най-спокойно ставаха и се извиняваха, ако не го знаеха.