— "Бог е моят…" — опита отново тя, добавяйки с надежда още една дума, след което кимна с глава и започна да движи показалката в ритъма на Псалм двадесет и трети. — Е, добре, тогава, хайде всички заедно. — "Бог е моят пастир…".
Всички едновременно започнаха първата дума. Всеки път тя се опитваше да вдигне поне един желаещ, който да започне някое добре познато упражнение, за да развие някакви скрити качества на водач у един или друг у тях и всеки път я посрещаше стена от мълчание. Единственото разрешение беше да започнат всички едновременно, а това ставаше само когато тя дадеше тон.
Шум от тътрещи се стъпки долетя от съседната стая, но песента не наруши ритъма си и единственият знак, че тропотът на заминаващия си клас е дочут, бяха двойките очи, насочени с надежда към вратата. С крайчеца на окото си Алис забеляза как тя тихо се отваря и обемистата фигура на директорката застава в рамката на вратата, но се направи, че не е забелязала и продължи да репетира с децата, като движеше ритмично показалката си. Нито един поглед не се насочи към вратата, въпреки че всички отлично знаеха, че тя е там. Това личеше по лицата им — едва доловима промяна по мъничките, ясни личица, които се бяха свили от страх. Атмосферата в стаята се промени. Пеенето спря. Те стояха сковано и гледаха пред себе си. Алис погледна към вратата.
— Можете да ги пускате вече.
— Добре, госпожице Коупъли. — Тя се обърна към момчетата и махна с показалката. — Станете и се стройте.
Те станаха, подредиха столовете си и се строиха в редица. Рамката на вратата отново беше празна, вратата зееше отворена, но натегнатата атмосфера в стаята остана и лицата им все още стояха напрегнати. Те бяха изпитвали на гърба си жестокостта на петдесетгодишната стара мома. Алис се разходи по редицата и не можа да се въздържи да не докосне пълничките розови бузки на едно деветгодишно дете, очарователно като ангелче. Тя застана в началото на редицата и тръгна към вратата; те я последваха с тихи стъпчици в еднакъв ритъм. След това й се усмихнаха и колоната тутакси се превърна в рояк деца, блъскащи се през вратата, после се разпиля и се спусна надолу по стълбите вече като отделни деца, които се пръснаха по улицата. Тя се обърна и влезе обратно вътре. Дневното училище се помещаваше в една стара сграда, която беше предоставена на жителите, за да се научат да си броят заплатите и да четат Библията. По всяка вероятност преддверието някога бе имало огледала, маса с табличка за оставяне на визитни картички и други допълнения, тъй като сградата беше доста голяма и добре обзаведена, но сега то представляваше едно голо помещение, в което от време на време се събираха всички ученици, строяваха се в редици и слушаха наставленията на директорката. Алис прекоси преддверието и се върна обратно в класната стая, събра парченцата тебешир по масата и подреди купчинката книги, след което взе чантата си и се обърна към вратата.
Госпожица Коупъли отново стоеше там. Между тях беше възникнала една инстинктивна неприязън още от първия ден, когато Алис пристигна заедно с негово преподобие Пристън. Малките, тъмни очила върху отпуснатото лице я бяха огледали от глава до пети с нескрита злоба и завист. Кринолините на Алис, хубавите й дрехи и цветните панделки веднага бяха оценени като твърде "свободни" и нарочно й беше даден труден клас. Но тя се беше въздържала и беше потиснала гнева си, като се надяваше, че положението й скоро ще се подобри.
— Учениците ви са много зле с Псалмите, госпожице Уилоуби. Госпожа Кънингам се справяше далеч по-добре от вас.
— Тогава ще внеса някои промени и ще отделим повече време за репетиране на Псалмите.
— Мисля, че също така трябва да използвате показалката си и за някои други цели, а не само да я размахвате нагоре-надолу. Ако я усетят по гърбовете си, ще повишат интереса си към това, което правят. — Тя огледа косата на Алис, след това отново я погледна в очите. — И трябва да направите нещо с косата си.
— С косата си?
— Да, именно. Не се и съмнявам, че привлича всички мъжки погледи в залата за танци, но е прекалено неподходяща за класната стая.
Кринолините бяха захвърлени, ярките, хубави платове бяха заменени с тежки, безцветни муселини, които тя бе възнамерявала да използва само за къщна работа, а красивите панделки бяха заменени с гребенчета. Тя беше отминала с мълчание всичките забележки на човек, чието образование и възпитание бяха крайно недостатъчни дори за малкото дневно училище в Сидней. Това беше една закъсняваща тактика и Алис се беше чудила кога ли ще настъпи сблъсъкът, като се надяваше, че ще може да го избегне, докато нещата се разрешат. Но хората, които изпитват удоволствие от това да бъдат жестоки с другите, нямат мярка. Всяка малка победа възбужда апетитите им и те не мирясват, докато не извадят душата на жертвите си. Това беше до болка познато на Алис; тя беше виждала да постъпват така с баща й — мил, но слабохарактерен човек, който работеше като чиновник и беше жестоко експлоатиран от началниците си и подлаган на случайната злоба на месари, шивачи и на практика почти всички, с които влизаше в контакт. Майка й, смазана от беднотия и болести, не беше очаквала нищо повече от живота. Но откакто Алис навърши петнадесет години, много хора бяха оставали изненадани от факта, че в една среда, белязана от безхарактерността, може да се развие кураж у едно дете. По навик тя беше винаги учтива и сдържана, докато не я предизвикаха и дори в настоящото странно, непознато обкръжение и при тези неблагоприятни условия продължаваше да вярва в доброто у другите и беше дори още по-отстъпчива от преди.