Но сега вече времето беше дошло. На някои хора, които се наслаждаваха на собствената си жестокост, удоволствието щеше да им бъде отнето. Гъстите и тежки червеникавокестеняви къдрици никога нямаше да усетят докосването на ножици само заради завистта на една старомодна жена с тънка, прошарена, пръчковидна коса.
— Няма да отрежа косата си, госпожице Коупъли.
Увисналите бузи на директорката пламнаха, ноздрите й се разшириха и брадичката й потрепери. Тя се изпъна.
— Няма да отрежете косата си? Казах ви, че е прекалено свободна!
— В такъв случай, страхувам се, че ще трябва да обезпокоя преподобния Пристън да се погрижи да ми потърси работа на друго място.
— О, да, не се и съмнявам, че можете да намерите начин, за да му се отблагодарите за проявеното към вас внимание.
Алис едвам сдържа победоносната си усмивка. Сега тя имаше оръжие. Преподобния Пристън беше представителен, влиятелен мъж под четиридесетте, с прекрасно семейство и две деца, помощник-пастор с установен авторитет пред по-висшето духовенство, включително и епископа. Усърдието, с което се беше захванал да й помага, вниманието и симпатията, които проявяваше към нея и нейното положение, несъмнено бяха породени от същите причини, които предизвикваха и нескритото възхищение в очите му, но той беше достатъчно благоразумен и винаги се държеше с нея официално, предразполагаше я към контакт със съпругата си и се срещаше с нея винаги в присъствието на други хора. Недопустим беше дори и намек за някакъв скандал. Но яростта на госпожица Коупъли беше надминала нейните пълномощия и езикът й беше отишъл твърде далеч. Училището, както и другите подобни институции в града, се управляваха от църквата. А това значеше, че госпожица Коупъли беше косвено подчинена на преподобния Пристън. Тя явно осъзна, че е отишла прекалено далеч и се опита да смотолеви нещо, за да замаже нещата, но Алис я отряза.
— Аз мога да остана при всички положения, госпожице Коупъли, дори и това да е преценката ви за моя характер. Но по този начин вие поставяте под съмнение мотивите и намеренията на негово преподобие Пристън. Той и съпругата му винаги са били изключително любезни към мен, а като изключим това, той е и един уважаван църковен служител. И ако каквито и да е приказки се разпространят за него, аз не мога да направя нищо друго, освен да се свържа с него и да му споделя, че…
— Какво говориш, глупаво момиче! — госпожица Коупъли се обърка съвсем и неусетно в образованата й реч се промъкна провинциален диалект. — Нищо такова не съм казала.
— Бих могла да поставя това под съмнение, госпожице Коупъли. Аз пределно ясно чух какво казахте. Може да е било неволно изпускане на езика, но дори и така да е, това издава едно отношение, което аз не мога да отмина току-така.
— Вие просто не сте ме разбрали правилно — госпожица Коупъли се опита да се усмихне и да си възвърне спокойствието. — Вие въобще не сте ме разбрали. Кой ви говори за друго място? Вие си имате работа тук, нали така? Аз не съм казала нищо, което може да се тълкува като заплаха в тази насока. Аз просто се опитах да направя забележка относно косата ви.
Най-жестоките са и най-страхливи, когато срещнат съпротива. По пепелявите бузи избиха тъмночервени петна, устните й трепереха и тя дишаше тежко. Беше се заблудила в скромното държане на Алис. Не беше очаквала съпротива и обратният удар се оказа направо смазващ.