— Госпожице Коупъли, да разбирам ли или не, че косата ми е неподходяща за работа тук?
— Носете я така, както желаете — отвърна тя мрачно. — Аз просто направих една забележка и нека с това да приключим.
Алис стисна устни и кимна леко. Тя имаше пълен контрол над положението. Но имаше и още нещо. Госпожица Коупъли често привикваше едно или две момчета в залата и под един или друг предлог ги налагаше жестоко с показалката, като насаждаше постоянен страх у всички ученици и удовлетворяваше собствената си извратена необходимост от малтретиране. Много често това бяха ученици на Алис. Те страдаха заради това, че бяха нейни.
— Има и още нещо, което бих искала да обсъдя с вас, госпожице Коупъли. Както знаете, моята предишна практика като учителка беше в девическото училище в Уексфорд.
— Да? — изрече директорката, гледайки я неприязнено.
— Процедурата, с която съм свикнала, е учителката да наказва собствените си ученици и да отговаря пред директорката за тяхното поведение и подчинение. Бих искала и тук да има същия ред.
Директорката почервеня още повече и се приближи към Алис.
— А какво ви кара да мислите, че можете да идвате тук и да променяте нещата? Всяко от тези мързеливи, невъзпитани деца ще си изяжда боя, ако го заслужи, без значение дали това ви харесва на вас или не.
— Нямам желание да променям подобни неща, госпожице Коупъли. Аз просто поставям условията за моята по-нататъшна работа тук. И ако вие ги намирате за неприемливи, аз просто ще приема, че нещата са във ваши ръце и ще си потърся работа другаде без повече коментари. Негово преподобие Пристън ми спомена за още няколко възможности. И аз вярвам, той ще се съгласи с мен, че има и други места, където биха ме приели на работа с куп предимства във всяко отношение, разбира се, ако намеря за необходимо да се свържа с него.
Директорката я изгледа кръвнишки, устните й се свиха в тънка линия и в очите й проблесна страх и омраза; тя кимна с глава и неохотно проръмжа.
— Е, добре…
— Много ви благодаря, госпожице Коупъли — каза Алис любезно, излезе бързо от стаята и тръгна към външната врата. — Приятен следобед.
Госпожица Коупъли измънка някакъв отговор, а Алис се усмихна доволно на себе си и излезе.
Училището беше близо до центъра на града, точно до Кингс Крос и недалеч от квартирата й, която се намираше зад църквата "Св. Георги". Улицата беше оживена — файтони, каруци, товарни коли се движеха нагоре-надолу, а отстрани се блъскаха пешеходци. Въпреки цялото това движение, на Алис всичко й се струваше някак провинциално. Повечето от хората бяха облечени в груби селски дрехи, а голямата част от превозните средства бяха натоварени със стока; от време на време се мяркаха животни, карани по улицата, а сградите бяха малки и повечето едноетажни. Но определени неща се разминаваха основно с провинциалните райони в Англия. В много отношения тук имаше една специфична атмосфера, съвсем различна от другите места, които тя беше виждала. Не беше Англия. И тя все още усещаше остри пристъпи на носталгия, въпреки че положението й беше далеч по-добро, отколкото изглеждаше първоначално.
Роджър Уорфийлд беше интересен мъж, който се отличаваше от останалите както със своята обезоръжаваща мъжественост и обаятелна нетърпимост към обществените условности, така и с чаровните си приказки. Той моментално ставаше център на внимание, където и да влезеше. Беше си избрал Алис. Тя го бе отрязала, като не искаше да се приобщава към празноглавите жени, които се въртяха около него, но той беше започнал да я преследва с такава целенасочена упоритост, която представляваше върха на всяко ласкателство и беше най-актуалната тема на всички разговори. За неин ужас той дори се беше появил един ден в училището, където работеше тя преди, и беше успял донякъде да превърне неуспеха си в успех по начин, който само той владееше, очаровайки директорката и останалите учителки така, че те пърхаха около него и се кикотеха, като че ли и грам мозък не им беше останал в главите. Но през цялото време очите му бяха приковани в нея.
Бяха налице и някои тревожни признаци. Носеха се приказки, че няколко млади, самонадеяни мъже били достатъчно неблагоразумни да го предизвикат на юмручен бой — занимание доста тежко за джентълмени и той ги бил смазал от бой с ожесточена усърдност, издаваща някои доста заплашителни черти в характера му. Чичото, който беше поел родителската опека в живота й още от ранна възраст — Лорънс Уилоуби, беше много мнителен по отношение на него и не вярваше на приказките му за благосъстояние в Австралия, тъй като имаше информация от друг роднина, адвокат в Лондон. Той също така се беше логично запитал защо човек, който има такава богата земя, трябва да пътува като обикновен моряк.