— Елизабет, просто не зная какво да кажа!
— Лицето ти изразява достатъчно добре онова, което би искала да кажеш — засмя се старата жена и стана. — Тръгвам към леглото си. Късните часове са за младите.
И останалите се раздвижиха. Алис събра подаръците си и тръгна да ги остави в стаята си. Денис и Колин също се насочиха към своите стаи. Когато малко по-късно тя се върна в хола, там беше останал само Джеймс. Той я попита:
— Би ли изпила една чашка заедно с мен?
Тя се усмихна и кимна:
— Една — да.
Тя подхвана предложената й ръка и излязоха навън. След като пресякоха верандата и слязоха от нея, той се спря и я погледна:
— Ще получа ли коледна целувка от теб?
Тя се взря в лицето му, по което играеха слабите отблясъци на далечните огньове.
— Да, но само една.
Ръцете му я обгърнаха, устните му се допряха до нейните и в нея сякаш пламна огън. Тя се усети плътно притисната до него, връщайки му целувката без никакво насилие над себе си. Уханието на косата и тялото му беше свежо, а прегръдката му я изпълни с усещане на комфорт и сигурност. Тя разтвори устните си и разпалената в нея жар се пръсна, превръщайки се в тръпка, която се разпростря по цялото й тяло. Обръчът на ръцете му стана още по-стегнат и той я целуна страстно.
Чувствайки, че губи контрол над себе си, тя рязко се отблъсна от него, при което залитна. Силните му ръце я подхванаха. Тя си пое дълбоко дъх и сложи длани на горящите си бузи. Той я придърпа обратно към себе си и тя се притисна в гърдите му. Дишането му бе учестено и Алис чуваше как сърцето му бие.
— Алис, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?
Противоречиви чувства я раздраха. Да, тя искаше да се омъжи за него. Искаше все така ръцете му да я прегръщат и устните му да целуват нейните. Но искаше и да остане тук, в тази ферма.
Със стегнато гърло тя прошепна:
— Джеймс, тук се чувствам в свой дом повече, отколкото където и да било. Тук съм наистина като… Сложно ми е да го обясня, Джеймс, но не мога да напусна Уайамба…
— Тогава и аз ще остана.
Сърцето й подскочи. После, след миг мълчание тя поклати глава и каза:
— Не съм сигурна, че ще е добре за теб, Джеймс. Твоята работа и…
— Аз пък съм сигурен. Уайамба ме устройва, ако съм с теб.
Тя въздъхна, гледайки някъде встрани, след което пак обърна лице към неговото и отрони:
— Мога ли да помисля върху това?
— Разбира се — тихо отвърна той, усмихвайки й се. — Мисли колкото време искаш и не ми се сърди, ако междувременно продължавам да ти говоря в този дух.
Тя кимна с усмивка.
— А сега мога ли да загърбя идеята за чашката? И така се чувствам достатъчно пияна.
— И аз — каза той, целувайки я по бузата. — Но все пак ще се присъединя за малко към момчетата.
Все така усмихната, Алис се обърна и се запъти към стълбите.
— Лека нощ, Джеймс.
— Лека нощ, Алис.
Със сведен поглед и прехапала долната си устна, тя влезе в къщата, пресече хола и се насочи към стаята си. Но виждайки, че под вратата на старата жена се процежда светлина, се спря и след кратко колебание тихо почука по нея.
— Кой е?
— Аз съм.
— Влез, Алис.
Елизабет седеше в леглото си; светлината от фенера върху нощната масичка подчертаваше бръчките и вдлъбнатините на лицето й. В скута си държеше туземен съд за вода, направен от дървена кора. Алис затвори вратата и се облегна на нея.
— Джеймс ми предложи да се омъжа за него, Елизабет.
— Това можеше да се предвиди. И ти какво му отговори?
— Че ще си помисля.
Старата жена кимна с глава.
— Тогава мисли, а аз ще ти помагам, доколкото мога. А сега вземи един стол и седни.
Заемайки място до леглото, Алис се загледа в дървената съдина.
— Аборигените ги употребяват, нали? Но не мисля, че съм виждала точно такава.
— Тази е много стара. Би ли я поставила на лавицата?
Алис пое съдината; в нея имаше камъчета, кокалчета, парче кожа, малка Библия, парченце огледало, няколко стъклени мъниста и четири златни монети.
— Спомени от миналото?
— Може и така да се каже. Както и онази тояга там.
Алис кимна, положи съдината върху лавицата и след като хвърли бегъл поглед на тоягата в ъгъла, седна пак на стола, оправяйки полите си и усмихвайки се на старата жена.
— Обичаш ли го? — я попита тя.
— Мисля, че… да, обичам го.
— Тогава какво те тревожи?
— Ами, това е, че… не ми се ще да напускам това място, Елизабет.
Лицето на старата жена побледня, тя затвори очи и стисна устни. Алис се наведе към нея и взе дланта й.