Когато напусна заслона на дърветата и тръгна по нагорнището на склона, тя видя през сълзи очертанията на едрата фигура на мъжа. Беше дошъл да я търси. Тежко изтича към нея. В гласа му се долавяше загриженост. Тя му показваше нещата си като хлипаше на пресекулки и се опитваше да обясни. Но той не разбираше.
6.
Беше изминала доста повече от месец, откакто Пунтару си беше тръгнал. Гарити беше започнал да мисли, че той или не е успял с търсенето, забравил го е и е отишъл за нещо друго, или че е претърпял някаква злополука. Но явно времето имаше малко значение за Пунтару и сега той се държеше така, сякаш си е тръгнал вчера. Бръщолевеше нещо за прекрасните черти и качества на жената, която е намерил. Гарити го слушаше недоверчиво и неохотата му за цялата тази работа се възобнови напълно. Все пак той се съгласи да огледа жената и Пунтару отиде да я доведе заедно със семейството й. Гарити се отправи към върха на хълма да вземе торбата с брадвите, ножовете и късчетата метал от колибата си.
От пръв поглед той разбра, че това са аборигени, каквито никога не беше виждал. Външно те повече или по-малко приличаха на Пунтару и останалите аборигени, които беше виждал досега, но приликата спираше дотук. Пунтару и останалите живееха в или поне бяха привикнали към покрайнините на цивилизацията, но мъжът, който вървеше след Пунтару не беше привикнал към нищо друго, освен към шубраците. Чертите бяла боя по челото, носа му и надолу по гърдите и ръцете му допълваха общото впечатление. Но външният вид беше само малка част от него. Изражението на очите му, начинът, по който се движеше и се оглеждаше наоколо, му придаваха вида на свирепо и опасно животно. Приличаше на Пунтару точно толкова, колкото Пунтару приличаше на бял. Причината за дългото отсъствие на Пунтару намери своето задоволително обяснение. Очевидно в търсенето си той беше отишъл далече навътре в континента.
След мъжа вървеше ниска, слаба жена горе-долу на неговата възраст, след нея по-млада жена и момче — цяло семейство. Докато се приближаваха, очите на Гарити се преместиха върху по-младата жена и останаха приковани в нея. Тя беше по-висока от жената, която явно й беше майка, и имаше дълги, стройни крайници и високи, твърди гърди. Около талията й имаше колан и отпред висеше парче от някаква груба материя, което покриваше слабините й. Но мизерната одежда не беше в състояние да скрие нищо от прелестите на младата жена. Беше красива. Тънката й талия плавно се преливаше в стройни крака. Бедрата и ръцете й бяха тънки, но добре оформени. Тя се движеше с естествена, котешка грация и в чертите на брадичката и устата й, както в начина, по който държеше главата си, се отразяваха гордост и увереност в собствената й красота. Дивашката й голота, нащърбената линия отстрани на главата й, където твърдата й коса е била отрязана, и другите неща у нея, които биха могли да я загрозят, някак си не успяваха да намалят красотата й. Чертите на лицето й бяха дребни, почти деликатни. Високи, широки скули, големи очи и пълни, плътни устни. Около нея витаеше атмосферата на далечната пустош, нещо свободно, нещо неукротимо и диво. Беше женствена до съвършенство и много привлекателна. Пунтару и мъжът след него се задъхваха от бързия ход, а слабата жена и момчето явно изнемогваха, но тя дишаше леко и спокойно. Малките й, твърди гърди се движеха с отмерени, дълбоки вдишвания. Тя опря края на дългата, тежка сопа, която носеше в земята и застана в непринудена, гъвкава стойка, която оставяше впечатлението, че всеки момент жената ще се плъзне отново в движение. Очите й срещнаха неговите. Тя се намръщи и погледна встрани. Прозя се отегчено. Показаха се върховете на равни, бисерно бели зъби.
Когато спряха пред Гарити, Пунтару отново заговори, като ги сочеше и изброяваше имената им, а след това попита Гарити какво мисли за младата жена. Гарити неохотно откъсна очи от нея, мълчаливо кимна и отиде до торбата си. Изведнъж се запита дали съдържанието й ще е достатъчно. Имаше две брадви, два ножа и метал, достатъчен за върховете на шест копия — количество, което беше предложил Пунтару, но което сега му се стори нищо. Мъжете го последваха и Пунтару възкликна със задоволство, когато Гарити опразни торбата си. Докато ровеха из нещата, Пунтару говореше на другия мъж, който сумтеше някакви кратки забележки и Гарити се обезпокои още повече дали нещата ще стигнат. Двамата продължиха да си говорят. Явно се готвеха да тръгват. Гарити беше очаквал, че ще останат, за да си починат или може би да хапнат, но мъжът очевидно беше притеснен и бързаше да си тръгне, а Пунтару явно искаше да го придружи. Другият мъж си тръгна, спря и изсумтя нещо на младата жена, след това се отдалечи. Пунтару възторжено благодари на Гарити и също си тръгна, като се усмихваше широко. По-старата жена измърмори нещо на младата и докосна ръката й, след това се обърна.