Брат й и майка й съсредоточено наблюдаваха мъжете и се опитваха да дочуят разговора им. Майра седна до майка си, остави уирито и се заслуша. Говореха с ниски гласове както винаги, когато бяха на открито и се налагаше да се ослушват и за шумове, които можеха да означават опасност, но Майра можа да улови няколко думи от това, за което говореха. Разговорът не беше за нея. Отношението на непознатия към нея се отличаваше от плахите усмивки и втренчени погледи, с които мъжете я бяха гледали по време на последния сбор. Очите му бяха по-скоро умислени, отколкото заинтригувани и тя явно не занимаваше ума му. Долови още една-две думи, казани от баща й. За момент реши, че говорят за маму — дяволи и усети смесеното чувство на страх и благоговение, което винаги изпитваше, когато пред нея се говореше за свръхестествени неща. След това дочу и прилагателното, с което определяха особен вид маму — бели хора.
Като дете ги бе смятала за една от по-малките опасности, които винаги ги грозяха. След това порасна и научи повече за тях. Откри, че някои от по-старите хора си спомняха кога за пръв път са се разнесли истории за маму. А истории имаше в изобилие. Те имали магически оръжия, впрегнали страховитата мощ на дулумай — гръмотевицата, с които убиваха отдалече със силен шум. Винаги ги придружавали големи, странни на вид животни, за които се твърдеше, че имали свръхестествени сили. Но те не бяха неуязвими. Имаше истории за бели хора и техните животни, намерени мъртви, а също и истории за успешни нападения над тях.
Веднъж ги беше видяла. Беше много отдавна и от голямо разстояние, но споменът за редицата отвратителни същества беше още ясен в съзнанието й. Семейството й беше побягнало. Майка й тичаше отпред и носеше брат й, тогава още малък. Другият й брат, който по онова време беше още жив, тичаше до нея, а баща й ги следваше най-отзад, готов да ги защитава, ако се наложи. Грохотът, който съпътстваше движението на белите хора, и острата им, груба миризма, издаваха тяхното присъствие надалече, но на семейството й те бяха убягнали, а и вероятно голямото разстояние беше погълнало шума и миризмата. Не бяха толкова странни, колкото й се бе сторило, когато ги бе зърнала — като слушаше какво си говорят майка й и баща й тя разбра, че те са по-скоро хора, които доста приличат на нейния баща и които яздят върху големи животни, а не едно цяло гротескно същество, както й се беше видяло. Но най-странно беше това, че баща й беше виждал между тях някои от Даен, нейния собствен народ.
Имаше и други истории за Даен, които живееха между белите хора, и явно Пунтару беше един от тях. Той отдели едно от копията си и показа върха му на бащата на Майра. Гласът му се повиши и в него зазвуча самодоволната нотка на хвалбата. В сравнение с върховете на другите копия и с копията на баща й, този връх изглеждаше крехък и слаб и беше много по-тъмен. Но Пунтару говореше за неговото превъзходство. Той придърпа кенгуруто по-близо до себе си и го обърна, за да покаже на баща й дупката от едната страна на трупа, докато говореше за разстоянието, от което беше хвърлял. Баща й не изглеждаше особено убеден. Пунтару се изправи, като се оглеждаше наоколо и нагласяваше копието в ръката си, след това го метна в основата на висок акациев храст от едната страна на долчинката. Върхът на копието разцепи стъблото на две и се заби в земята от другата му страна. Двамата мъже се отправиха към копието и баща й отново погледна върха му, този път с по-голям респект. Пунтару извади брадвата си от изплетения от кенгурова кожа колан и я показа на бащата на Майра. Бяха на доста голямо разстояние и тя не можеше да чуе за какво си говорят, но очевидно и брадвата беше направена от по-съвършения камък, който Пунтару беше взел от белите хора, защото той разби две скали в края на долчинката — нещо, което никой не би могъл да направи просто ей така, с кремъчна брадва, а след това без видими усилия разсече акациевия храст на няколко парчета.
За Майра това беше впечатляващо, но не много интересно. Копия, брадви, ножове и подобни неща бяха за мъже. По традиция й беше позволено да носи единствено гладкия, тежък, направен от твърдо дърво прът, шест фута дълъг и три инча в диаметър. Когато порасна, майка й и помогна да го направи, като избра дървото и го полира с парченца камък, а след това закали краищата му в огъня. Той се използваше за различни цели — от изследването на тъмни места и цепнатини за храна или опасни змии и насекоми, до защита — и тя, както и майка й бяха винаги готови да помогнат със своите прътове, ако баща й ги призовеше. С течение на годините той почти се беше превърнал в продължение на дясната й ръка — винаги в юмрука й, когато беше в движение, и до нея или под пръстите й, когато почиваше. Тя можеше да го хвърля със смъртоносна, безпогрешна точност на разстояние от няколко ярда и да си служи с него с ослепителна бързина и фатална сила в обсега на шестте фута на неговата дължина. Имаше още няколко години, за да достигне брат й ръста, силата и умението да владее копие, което беше по-опасно. Тя прекара върховете на пръстите си по пръта, прозина се широко и хвърли поглед към торбата на майка си. От нея се подаваха няколко опашки на гущери и две от тях още помръдваха. Беше гладна, повече или по-малко постоянно състояние, но видът на гущерите не беше толкова апетитен, колкото мириса на кръвта и месото на убитото кенгуру.