Сините планини на запад от Сидней и Парамата бяха естествена преграда, която до 1813 година ограничаваше заселниците в една ивица от около четиридесет мили по крайбрежието. Бяха правени различни опити за проникване през планинската верига, но изследователите се връщаха, без да са успели заради непроходимия терен и настоятелността, с която следваха един и същ подход — търсеха проход през долини, докато всъщност се касаеше за плато, където всяка долина беше без изход. През 1813 година малка група тръгна по покритите с остри гранитни и кварцови камъни хребети. Трябваха им почти три седмици, за да изминат петдесетте мили до западния край на платото, но от другата му страна откриха ширнала се надалече земя, покрита с гъста, сочна трева, пресечена от реки и изпъстрена с многобройни групи дървета. Когато докладваха на губернатора, той организира бригада за строежа на път, който да осигури достъпа до вътрешността. Тя трябваше да изкорени и разчисти гъстата растителност, да пресуши блатата и да прокара чакълестия път по хребетите. Проектът беше изпълнен бързо и пътят към вътрешността беше открит както за овцете и добитъка, така и за по-нататъшното изследване на континента.
Осъдените жени представляваха постоянен проблем в живота на колонията още от първото заселване, когато затворниците бяха свалени на брега без окови и поставени при условия на лек режим, който те скоро превърнаха в оргия. Докато губернаторът се бореше с многобройните си проблеми и отделяше толкова внимание за отделянето на мъжете от жените, колкото беше по силите му, неколкостотин от тях посвещаваха по-голямата част от времето и енергията си в осуетяване на неговите цели, като по този начин осигуряваха постоянен вътрешен прираст на населението на колонията. Браковете се насърчаваха и ако осъдена жена намереше някой, за когото да се омъжи, й се позволяваше да живее със съпруга си и беше свободна, без да се смятат оковите на брачния съюз. На всеки мъж или семейство, които бяха в състояние да издържат някоя от жените като прислужница, им се позволяваше да изберат една от осъдените жени, а ако двама от осъдените искаха да се оженят, те можеха да го направят и се предаваха на собственик, при когото да отработят срока на присъдите си. Политиката се менеше при различните губернатори. Тя варираше от снизходителност при едни, до по-голяма строгост при други и след време всички осъдени жени, които не бяха уредили живота си по някакъв начин, бяха прехвърлени в Женската фабрика в Парамата.
Тя представляваше малка групичка сгради и съборетини — едно дълго помещение над затвора, който се използваше за някои от осъдените мъже, няколко близки бараки и малка дървена къщичка. В дългото помещение времето на жените се уплътняваше с предене. В него имаше и малко огнище, където те си готвеха. Някои от жените спяха в бараките, а останалите — на походни легла в дългото помещение или на камарите вълна, която се предеше в него. Санитарните удобства бяха представени от две кофи, поставени в двата края на помещението, което се проветряваше от два покрити с дървени решетки прозореца. В редките случаи, когато подът се миеше, широките цепнатини в него ставаха причина за "изкъпването" на мъжете в долното помещение. Понякога жените успяваха да намерят ром и тогава помещението се превръщаше в сцена за размирици и пиянски свади или в бойно поле за битките между жените и надзирателите, които жените обикновено печелеха.
Известно време Женската фабрика беше дом за Шийла Гарити, която пристигна в Австралия с Втория флот. Тя беше на двадесет години, дъщеря на Патрик Гарити — ирландец от Дъблин, имигрант в Лондон, осъден и починал по време на пътуването на Първия флот. Беше осъдена за съучастие в джебчийство и в резултат на връзката, която беше имала по време на плаването с гвардеец от Кралския Военноморски Флот, стъпи на австралийски бряг бременна в петия месец. Синът й се роди в Женската фабрика — третото дете, на което тя даваше живот и първото оцеляло през първите седмици на живот. Кръсти го Патрик, на баща си. Малко преди Патрик да навърши една годинка, тя получи предложение за работа като прислужница в семейството на свободен заселник, но предложението беше придружено от изискването да се откаже от детето. Трябваше да избира между детето и здравия разум и тя остави бебето в сиропиталището в Сидней и започна работа при заселника, който се казваше Албърт Къмингс.