Но този път мъжът не приличаше на занаятчия. Беше един-два инча по-нисък от Гарити, с мощни гърди, рамене и ръце, а в косата, която се подаваше от шапката му, в брадата и мустаците му се забелязваха бели косъмчета. Лицето над брадата и мустаците беше обветрено и загоряло от слънцето. Стоеше със скръстени ръце и разкрачени крака и някак си оставяше впечатлението, че дворът зад сиропиталището е твърде малък, за да го побере. Пронизващите му светлосини очи се движеха по редицата, докато пасторът произнасяше обичайната си реч, споменавайки, че мъжът се казва Уилямсън и е овцевъд. След това пасторът покани Уилямсън да се приближи и ако иска да поразпита момчетата, но той остана неподвижен и мълчалив. Погледът му, който се движеше напред-назад по редицата, се срещна с този на Гарити. Той го посочи и кимна с глава.
Гарити се качи по стълбите в дългото помещение с наредени в редици походни легла, където спяха по-големите момчета. Взе си одеялото, допълнителния чифт панталони, риза и една малка дървена кутия, която майка му му беше донесла при едно от посещенията си преди години. Сви нещата си във вързоп. Беше се надявал да бъде избран за чирак заради убеждението си, че това е перспектива, която си заслужава усилията и заради присмеха, на който беше подложен, задето не е бил избран досега, но почувства странна тъга и натрапчиво желание да остане. Взе вързопа под мишница и слезе по стълбите. Когато тръгна надолу по стъпалата, две от жените, които стояха във фоайето и си шепнеха нещо, се отместиха от стълбището и млъкнаха, като го гледаха бдително с обичайните си намръщени погледи.
Волската каруца на Уилямсън беше на улицата пред сиропиталището, накачулена с торби и бурета с провизии, а той стоеше до нея и разговаряше с пастора. Двамата се ръкуваха и Уилямсън се качи в колата. За пръв и последен път пасторът подаде ръка на Гарити и му каза да работи добре и да слуша Уилямсън. Гарити смотолеви някакъв отговор, а пасторът кимна, усмихна се и го потупа по рамото. Уилямсън махна с ръка към задната част на колата и Гарити сложи вътре вързопа си и се качи след него.
Няколко души погледнаха към каруцата, когато тя изтрополи по улицата. По нея вървяха, бутайки малка количка, направена от дъги за бъчви, две момчета от сиропиталището, които бяха взети за чираци преди време. Те погледнаха Гарити и тихо си казаха нещо през смях. Двама мъже махнаха на Уилямсън и извикаха нещо в поздрав. Къщите оредяха и улицата се превърна в черен път, който водеше на запад от Сидней. От двете му страни имаше храсталаци, дървета и тук-там къщи. Няколко минути по-късно Гарити беше по-далече от селището, отколкото през целия си живот досега и с интерес гледаше наоколо.
Уилямсън се обърна и го погледна.
— На ръст и години не си много за чиракуване, момче. Винаги ли правиш каквото ти се каже?
— Да, правя каквото ми кажат.
— Смяташ се за голям побойник, а?
— Не повече от някой друг.
— Приемам, че е така. Можем да спрем, да си премерим силите и да приключим с този въпрос.
— Не искам да имам неприятности с вас. Ще правя каквото ми се каже.
Уилямсън замислено погледна Гарити през рамо. Светлите му сини очи го пронизаха, а след това изведнъж премигнаха приятелски и с чувство за хумор.
— В такъв случай ще спрем дотук — няма да ми се налага да рискувам да ме пребият — подсмихна се той.
После порови под седалката си, извади една бутилка и посочи на Гарити да се премести отпред.
— Можеш да се пробваш с това, вместо с мене. Бас ловя, че то ще спечели боя.
Гарити се изкатери по торбите и буретата и седна до Уилямсън, който бъбреше весело и постоянно му подаваше бутилката ром през първата половина от пътуването. Гарити опитваше алкохол за първи път в живота си. Останалата част от пътуването той изкара пиян, като повръщаше с наведена отстрани на каруцата глава.
Когато пристигнаха в овцефермата, Уилямсън заедно с още двама мъже свалиха Гарити от каруцата и го пренесоха в бараката, където спяха овчарите.
Още от пътуването си до овцефермата Гарити предусети, че животът в нея е във всяко отношение по-различен от познатия му живот в сиропиталището. Уилямсън беше бивш затворник, отработил срока на присъдата си на земята на някакъв офицер от Гвардията на Южен Уелс и през годините беше успял да превърне първоначално малкото си стадо в овцеферма с хиляди овце. По отношение на работата и овцете той беше безкомпромисен, но заедно с това и щедър, внимателен и благосклонен.
За Гарити чистите, спретнати и подредени улички на Сидней останаха само като спомен. Овцефермата представляваше пустош от покрити с храсталаци полегати хълмове, групи евкалиптови дървета и трева. Уилямсън се беше оженил за една тридесетгодишна жена, бивша затворничка с няколко години по-млада от него. От нея имаше две деца, които беше акуширал сам. Живееха в построена от чимове, камъни и парчета кора хижа, но кошарите, които я заобикаляха, бяха чисти и в добро състояние, а навесът за стригане беше стабилно построен и солиден. Уилямсън имаше четирима овчари, и четирима осъдени, които отработваха при него срока на присъдите си. Всички бяха разпратени из вътрешността заедно със стадата. В овцефермата си Уилямсън държеше още и половин дузина аборигени, както и двама по-възрастни бели, които вършеха това-онова. На Гарити му се беше случвало да срещне скитащи се из улиците на Сидней аборигени, но на вид тези в овцефермата на Уилямсън бяха значително по-малко цивилизовани от всички, които беше виждал досега. Бяха облечени оскъдно или се мотаеха наоколо голи и живееха със семействата си в пущинаците недалече от къщата на Уилямсън. Условията им на живот бяха по-бедни от тези, при които живееше Уилямсън единствено с това, че колибите им бяха по-малки. Те намираха изгубени овце, проследяваха и убиваха кучета динго и вършеха други случайни неща срещу храна, някоя и друга дреха и парчета метал, от които си правеха брадви, ножове и върхове на копия. Бяха полезни, но човек трябваше да ги държи под око, защото крадяха всяко метално нещо, оставено без надзор.