— Да — живо отговорила Мери. — И Скъпия Джони, и той е така, кашля ужасно нощем. Но Мизерия е добре. Току-що ходих да я видя.
— Има много скарлатина по тия места — продължил началникът със спокойна загриженост — и трябва много да внимавам. Но утре ще я поразходя малко надолу по линията.
Очите на Мери блеснали и се напълнили сякаш със синкава влага. Последвала една целувка, лек смях, свенлив поглед към двамата любопитни непознати; синята престилчица изхвръкнала вън и разговорът приключил.
Тя беше еднакво внимателна в грижите си към другите, но парцаленото бебе Глориана, намерило подслон в хижата на Джим Картър на Билото, живееше твърде далече за всекидневни посещения, затова Джим го донасяше редовно в събота следобед у Мерини, сложено да спи в пътните му дисаги или яхнало гордо отпред на седлото. В неделя имаше парад на всичките кукли, който поддържаше духа на Мери през следващата седмица.
Но дойде една събота и неделя, когато Мери не се появи и по целия път стана известно, че е била повикана в Сан Франциско да се види с някаква леля, която току-що била дошла „от щатите“. Беше празна неделя за „момчетата“, много отегчителна, някак си лишена от празничност неделя без тази фигурка. Но следващата неделя и по-следващата бяха още по-лоши и тогава се узна, че ужасната леля много харесала Мери и решила да я прати в аристократическо училище — манастирско училище в Санта Клара, — където, според слуховете, момичетата придобивали толкова съвършено възпитание, че собствените им родители не можели да ги познаят. Но ние знаехме, че това е невъзможно за нашата Мери и писмото, което дойде от нея в края на месеца, преди манастирът да затвори вратите си зад синята престилчица, ни увери в това и беше утеха за закопнелите ни сърца. То беше типично за Мери: не беше адресирано до никого в частност и ако не беше предвидливата й леля, щяло е да бъде изпратено отворено и изобщо без адрес. Беше отделен лист, който баща й ни връчи без думи, но когато си го предавахме от ръка на ръка, разбрахме го така, сякаш бяхме чули гласа на загубената ни другарка по игра.
„Във Фриско къщите са толкова, няма де камък да фърлиш, а жените не мож преброи, ама мулета и магарета няма съсем, нито ковачници — нийде не се видят. Заеци и катерици, мечки и пуми не ги познават, забравили са ги от улиците и неделните училища. Джим Роупър, ти трябва да бъдеш много добричък с Мизерия, щото аз ни съм там, и да ни си назлобиш сърцето, щото се килвала от тежкъта глъва и туй ни е верно и е просто една никаква лъжа, квито ти винаги казваш. Аз си имам канарчи, дето пей чудесно, ама ни е овесарка, квито аз знам, както ще ричеш. Скъпи госпоин Монтгомъри, недейти държа Джулън Амплъч толко многу затворин в канторски чикмеджета, то ни е хубаво зъ белити му дробови и зъ гърдити. И не му цапайти главъта с мастило! И вий ни сте по-добър от другити. Скъпи Джони, ти тряба да бъдиш много добър с приемния си татко, а ти, Глори Ана тряба много да обичаш добричкия Джими Картър, дето? толко често ти разхожда на коня. Аз си возих с файтон с един фицер, дето убивал индианци, истина!
Аз скоро ще си върна с много обич, та чакайти и ни ми забравяйти.“
Но минаха три години, докато тя се върна и това беше последното й и единствено писмо. „Приемните бащи“ на децата й обаче оставаха верни и когато новата линия бе открита и се разбра, че Мери щяла да присъствува с баща си на церемонията, те всички се уговориха и дойдоха на гарата да посрещнат старата си другарка по игра. Бяха се наредили на перона, бедният Джак Роупър малко претоварен с вързопа, който носеше в лявата си ръка. И тогава едно момиче, свежо в първата си младост и безупречната чистога на муселинената рокля, макар и възкъсичка, но прекрасно ушита, с хубави обувки и ръкавици, скочи леко от влака и протегна нежна ръчица поред на всекиго от старите си приятели. Не можеше да има нищо по-хубаво от усмивката на бузите, които вече не бяха почернели от слънцето; не можеше да има нищо по-ясно от сините очи, които гледаха открито в техните. И въпреки това, когато грациозно си тръгна с баща си, лицата на четиримата приемни бащи бяха толкова червени и объркани, колкото бе нейното в деня, когато Юба Бил беше пристигнал пред всички насъбрали се със Скъпия Джони на капрата.
— Да не си бил толкова глупав — обърна се Монтгомъри към Джак Роупър — да домъкнеш със себе си Мизерия?
— Бях — отвърна Роупър с пресилен смях. — А вие? — Току-що беше забелязал главата на една кегла да надзърта от джоба на началника.
Монтгомъри се изсмя и четиримата мълком се обърнаха да си вървят.
„Мери“ наистина беше се върнала при тях, но не и „Майката на пет деца“.