Кърт Вонегът
Майка Нощ
на Мата Хари
ВЪВЕДЕНИЕ
Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.
Личните ми впечатления от нацистките маймунщини са ограничени. В родния ми град Индианаполис през трийсетте години имаше няколко зли и жизнени родни американски фашисти и някой ми пробута екземпляр от „Протоколите на старейшините от Цион“, спомням си, за които се твърдеше, че били тайният еврейски план за превземането на света. И си спомням смехът около една моя леля, която се омъжи за германски германец. Наложи и се да пише до Индианаполис, за да и изпратят доказателства, че във вените и не тече еврейска кръв. Кметът на града я познаваше още от гимназията и школата по танци, така че му беше забавно като слагаше нужните панделки и официални печати върху документите, които изискваха германците — заприличаха на мирни договори от осемнайсети век.
След известно време започна войната, аз участвах в нея и ме плениха, така че имах възможност да видя германците отблизо, докато сраженията все още продължаваха. Бях редник, батальонен разузнавач и според клаузите на Женевската конвенция трябваше да работя, за да се изхранвам, което беше добро, а не лошо. Не се наложи да остана в някой лагер насред полето, а ме изпратиха в град — Дрезден, така че видях хората и нещата, които правят.
В нашата трудова група имаше стотина души и работехме в една фабрика, в която се произвеждаше обогатен с витамини малцов сироп за бременни жени. Вкусът му беше като на фин мед, ароматизиран с дим от борова дървесина. Беше вкусен. Ще ми се и сега да имах малко от него. И градът беше красив, с много орнаменти, недокоснат от войната, подобно на Париж. Предполагаше се, че това е „открит“ град, който нямаше да бъде подлаган на въздушни нападения, тъй като около него не бяха дислоцирани войскови части или военни производства.
Само че на 13 февруари 1945 г. вечерта английски и американски самолети изсипаха бомбите си над Дрезден — беше точно преди двайсет и една години. Бомбардировачите нямаха определени цели. Надяваха се да предизвикат големи пожари и да принудят пожарникарите да се скрият под земята.
След това бяха хвърлени стотици малки запалителни заряди, като семенца в прясно изкопан льос. Хвърлиха още бомби, за да попречат на пожарникарите да излязат от дупките си и малките огънчета се разраснаха, съединиха се едно с друго и се превърнаха в един апокалиптичен пламък. Ей, това си беше истинска огнена буря! А между другото и най-голямото клане в Европа. И какво от това?
Ние не отидохме да гледаме огнената буря. Намирахме се в студен склад за месо под една кланица заедно с шестте души от охраната, сред редици и редици одрани трупове на добитък, свине, коне и овце. Чувахме експлозиите на бомбите над главите си. От време на време ни поръсваше лек дъждец от мазилка и прахоляк. Ако бяхме излезли, за да хвърлим по едно око, щяхме да се превърнем в неживата материя, характерна за огнените бури — овъглени парчета, напомнящи дърво, по половин-един метър дълги — гротескно малки човешки същества или гигантски опечени скакалци — както ви харесва.
Фабриката за малцов сироп изчезна. Всичко изчезна, освен избите, в които 135 000 Хензели и Гретели се оказаха опечени като самуни с форма на хора. Нас ни натовариха да работим като копачи на трупове, да проникваме в скривалищата, да вадим телата навън. И видях много немци — от всички типове и възрасти, така, както смъртта ги бе заварила, най-често със скъпоценности в скута. Понякога идваха роднини, за да гледат как копаем. И те бяха интересни.
Толкова за мен и нацистите.
Предполагам, че ако се бях родил в Германия щях да съм нацист, да пращам по дяволите евреи, цигани и поляци, да оставям ботуши, щръкнали от преспи сняг и да се топля от тайно добродетелната си същност. Така е.
Сега, като се замисля, мога да кажа че в тази история има още една съвсем ясна поука: когато си умрял, си умрял.
И още една ми идва на ум: прави любов, когато можеш. Това е добре за теб.
Айова Сити, 1966 г.
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА
Докато подготвях тази книга — американското издание на изповедите на Хауард У. Камбъл, младши, се наложи да си имам работа с писания, които представляваха нещо повече от обикновеното информиране или мамене — според случая. Освен че беше обвинен в много сериозни престъпления, Камбъл беше писател, а също и бивш драматург с умерена слава. Щом казвам, че е писател, излиза, че изискванията на изкуството са били напълно достатъчни, за да го накарат да лъже, без да вижда нищо лошо в това. Щом казвам, че е драматург, значи отправям още по-сериозно предупреждение към читателя, защото никой не е по-добър лъжец от човека, който може толкова да изкриви човешките страсти и живот, че да се поберат на нещо толкова изкуствено и гротескно като сцената.