И наистина заблудих всички. Започнах да се надувам, като че ли бях дясната ръка на самия Хитлер, и никой не откри и следа от честния човек, скрит някъде дълбоко в мен.
Мога ли да докажа, че съм бил американски шпионин? Здравият и читав, бял като водна лилия мой врат е веществено доказателство номер едно и не разполагам с никакво друго. Тези, които са натоварени да докажат, че съм виновен в престъпления срещу човечеството или съответно невинен, могат да го разгледат сантиметър по сантиметър.
Правителството на Съединените щати нито потвърждава, нито отрича, че съм бил американски шпионин. Това все пак е нещо — не отрича тази възможност.
Все пак прави крачка назад, защото отрича Франк Уиртанен някога да е работил за която и да било американска държавна служба. Никой не вярва в съществуването му, освен мен. Така че отсега нататък ще го наричам „моята кръстница, синята фея“.
Едно от многото неща, които ми каза моята кръстница, синята фея, беше паролата и съответния отговор, който трябваше да удостовери самоличността ми пред човека за свръзка и неговата пред мен, ако започнеше войната.
Паролата беше: „Печели приятели“.
Отговорът беше: „Но старите помни.“
Тукашният ми адвокат, достопочтеният пълномощник по защитата, е мистър Алвин Добровиц. За разлика от мен той е отраснал в Америка и ми каза, че паролата и отговорът са част от песничка, която често пеели момичетата от една американска организация с идеална цел, наречена „Добрите феи“.
Целият куплет, според мистър Добровиц, е:
ГЛАВА ДЕСЕТА
РОМАНС…
Жена ми така и не научи, че съм шпионин.
Нямаше да изгубя нищо, ако и бях казал. Ако и бях казал, нямаше да ме заобича по-малко. Ако и бях казал, нямаше да се изложа на никаква опасност. Това просто щеше да изпълни изцяло света на моята божествена Хелга, а той вече бе нещо, в сравнение с което библейската книга „Откровения“ изглеждаше като приказка за дечица.
Войната беше достатъчна и без друго.
Моята Хелга вярваше, че съм убеден в малоумните неща, които говорех по радиото и по приемите. На приемите ходехме винаги заедно.
Бяхме много популярна двойка — весела и патриотично настроена. Хората често ни казваха, че ги изпълваме с оптимизъм и им даваме сили да продължават нататък. А през войната Хелга не служеше единствено за украшение. Много често развличаше войниците под акомпанимента на тътнещите вражески оръжия.
Вражески оръжия? Е, нечии оръжия.
Така я загубих. Хелга развличаше войниците в Крим, а руснаците си го взеха обратно. Обявиха я за безследно изчезнала.
След войната платих доста голяма сума на една частна детективска агенция в Западен Берлин, за да научи и най-малката подробност за нея. Резултат? Нула. Предложих на агенцията десет хиляди долара премия, ако докажат, че е жива или мъртва — не дойдоха да ги поискат.
Бай-бай.
Моята Хелга вярваше, че говоря сериозно за расите и машините на историята — и изпитвах благодарност към нея. Независимо какъв бях, независимо в какво вярвах, имах нужда от безкритична любов и моята Хелга беше ангелът, който ми я дари.
В изобилие.
Няма под слънцето млад човек, който да е толкова съвършен във всички отношения, че да не се нуждае от безкритична любов. Боже мили! За младите хора, които играят своята роля в политическите трагедии, с декори, струващи милиарди, единственото истинско съкровище, на което могат да се надяват, е безкритичната любов.
Das Reich der Zwei — райхът за двама, който представлявахме Хелга и аз, имаше своята територия, територия, която пазехме така ревниво и която не излизаше извън границите на голямото ни двойно легло.
Плоска, пухкава, пружинираща малка земя, чиито планини бяхме аз и жена ми.
И след като нищо в живота ми нямаше смисъл, какъв студент по география само бях! Каква карта можех да начертая за микроскопични туристи, какъв пътепис бих могъл да напиша за пътешествието между бенката и малкия рус косъм от двете страни на пъпа на моята Хелга! Ако тази метафора е израз на лош вкус, Бог да ми е на помощ. Всички се отдават на игри, за да поддържат душевното си здраве. Аз просто описах нашата.
О, как се бяхме вкопчили един в друг, как безумно се бяхме вкопчили един в друг Хелга и аз!
Не слушахме какво казваме. Чувахме само мелодията на гласовете си. Това, което чувахме, не бе нищо повече от мъркането и ръмженето на големи котки.
Ако бяхме чули нещо повече, ако бяхме мислили за чутото, в каква отвратена двойка щяхме да се превърнем! Извън суверенната територия на нашия райх за двама, говорехме като патриотичните малоумници, които ни заобикаляха от всички страни.