Не искаше да каже, че изнемогва финансово. Искаше да каже, че рисува лошо. Имал много пари, защото продал бизнеса си в Индианаполис на много добра цена.
— Шахмат… Споменахте нещо за шахмат?
Бях сложил фигурите в една кутия от обувки и му ги показах.
— Току-що ги направих и сега ужасно ми се иска да поиграя с тях.
— Гордеете се с умението си да играете, нали? — подхвърли той.
— Не съм играл от доста време — отвърнах.
Почти всичките партии шах през живота си бях изиграл с Вернер Нот, моя тъст, шефа на берлинската полиция. Биех го редовно в неделя следобед, когато с Хелга посещавахме родителите и. Единственият турнир, в който някога бях участвал, беше вътрешният турнир на Министерството на народното просвещение и пропагандата. Завърших единайсети от шейсет и двама участници.
С пинг-понга се справях къде по-добре. Бях шампион по тенис на маса, двойки и четворки, четири години поред. Партньорът ми на четворки беше Хайнц Шилдкнехт, експерт по агитацията на австралийци и новозеландци. Веднъж с него играхме срещу Reichsleiter Гьобелс и Oberdienstleiter Карл Хедерик. Бихме го с 21–2, 21–1 и 21–0.
Историята често върви ръка за ръка със спорта.
Крафт имаше шахматна дъска. Подредихме изработените от мен фигури върху нея и започнахме да играем.
И моята дебела, мъхеста, плътна какавида започна леко да изтънява, да отслабва — достатъчно, за да пропусне вътре малко бледа светлина.
Играта ми достави удоволствие и успях по интуиция да направя няколко достатъчно интересни хода, за да не отегча съперника си, докато ме побеждаваше.
След това с Крафт играехме най-малко по три партии на ден в продължение на една година. И изградихме помежду си някаква патетична домашна атмосфера, от която и двамата чувствахме, че имаме нужда. Отново взехме да усещаме вкуса на храната си, да правим малки открития в бакалничките, да ги носим у дома и да ги споделяме. Когато започна сезонът на ягодите, спомням си, Крафт и аз се тъпчехме с тях, сякаш Исус се е върнал.
Един особено трогателен елемент от отношенията ни бяха вината. Крафт разбираше от вина далеч повече от мен и често донасяше покрити с паяжини съкровища, които пиехме на обяд или вечеря. Но въпреки че Крафт винаги наливаше чаша за себе си, когато сядахме, цялото вино оставаше за мен. Той бе алкохолик. Не беше в състояние да преглътне и капка вино, без да започне запой, който би продължил най-малко месец.
Поне това, от всички неща, които ми каза, беше вярно. Беше член на Организацията на анонимните алкохолици от шестнайсет години. Независимо, че ползваше сбирките и за шпионски контакти, интересът му към нещата, които предлагаше тя в духовно отношение, го интересуваха истински. Веднъж съвършено искрено ми каза, че най-големият принос на Америка към света, принос, който щял да се помни хиляди години, било създаването на Анонимните алкохолици.
Типично за шпионската си шизофрения, той използваше институцията, от която толкова се възхищаваше, за целите на подмолната си дейност.
Също толкова типично за шпионската си шизофрения, той ми стана истински приятел и след това се опита да измисли начин да ме използва за каузата на Русия.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
СТРАННИ НЕЩА В ПОЩЕНСКАТА МИ КУТИЯ…
Известно време лъгах Крафт за това кой съм и какво съм направил, но дружбата ни толкова бързо се задълбочи, че скоро му разказах всичко.
— Толкова е несправедливо! — възкликна той. — Кара ме да се срамувам, че съм американец! Защо правителството не излезе и не каже така, че всички да чуят: „Слушайте, този човек, когото оплювате, е герой“.
Беше възмутен и доколкото можех да разбера, напълно искрен във възмущението си.
— Никой не ме оплюва — възразих аз. — Дори никой не знае, че още съм жив.
Поиска да прочете пиесите ми. Когато му отговорих, че не разполагам с текста на нито една от тях, той ме накара да му ги разкажа сцена по сцена — накара ме да му ги изиграя.
Каза ми, че според него били чудесни. Може би беше искрен. Не знам. На мен ми се струваха плоски и блудкави, но е възможно да са му харесали.
Струва ми се, че го вълнуваше мисълта за самото изкуство, а не какво съм направил с това изкуство.
— Изкуството, изкуството, изкуството… — възкликна той една вечер. — Не знам защо трябваше да мине толкова време, преди да разбера колко важно е то. Когато бях млад, просто го презирах. Сега, като си помисля за него, ми идва да падна на колене и да се разплача.
Беше късна есен. Сезонът на мидите бе в разгара си и ние си устройвахме пиршество с по десетина на човек. Вече познавах Крафт от около година.