— Хауард — каза той след известно време, — бъдещите цивилизации… по-добрите цивилизации от нашата, ще съдят всички хора по степента, до която са били артисти. Ти и аз, ако по някакво чудо археолозите открият творбите ни на някое градско сметище, ще бъдем съдени според качеството им. Нищо друго, свързано с нас, няма да има значение.
— Хъм — промърморих аз.
— Трябва да започнеш да пишеш пак. Точно както маргаритките цъфтят, както маргаритките и розите цъфтят, както розите… трябва да разцъфтиш като писател, а аз трябва да разцъфтя като художник. Всичко останало, свързано с нас, не представлява интерес.
— Мъртъвците обикновено не пишат много добре — отбелязах аз.
— Ти си пълен с идеи. Можеш да говориш по цели часове.
— Глупости.
— Не са глупости — каза той разпалено. — На този свят, за да започнеш да пишеш както преди, дори по-добре от преди, ти трябва единствено жена.
— Какво ми трябва?
— Жена — повтори Крафт.
— Откъде ти хрумна тази странна идея… От това, че яде миди ли? Ще си намеря, ако и ти си намериш. Какво ще кажеш за това?
— Аз съм твърде стар, за да може една жена да ми помогне за каквото и да било. Ти не си. — Отново, като се опитвам да отделя искреното от фалшивото, трябва да обявя това негово убеждение за истинско. Той съвсем сериозно искаше отново да започна да пиша и смяташе, че една жена би ми помогнала. — Почти съм готов да се подложа на унижението да се опитам още веднъж да бъда мъж с някоя жена — добави той, — ако и ти си намериш.
— Аз си имам — казах.
— Имал си някога. Разликата е огромна.
— Не искам да говоря за това.
— Но все едно, аз ще продължа да говоря.
— Е, говори тогава — свих рамене аз и станах. — Говори, колкото ти душа иска. В това време аз ще сляза долу, за да видя дали не е дошло нещо в пощата.
Беше ме ядосал и тръгнах надолу по стълбите единствено, за да ми мине яда. Не че горях от нетърпение да видя какво има в пощенската кутия. Често минаваше по седмица и повече, преди да проверя дали е дошло нещо. Единствените неща, които понякога попадаха в пощенската ми кутия бяха чекове за дивиденти, съобщения за събрания на акционери, разни рекламни боклуци, които започваха с „Уважаеми господа“, а също така за книги или уреди, много полезни за образованието.
Откъде-накъде получавах рекламни материали за образователни материали? Някога кандидатствах за учител по немски в едно частно училище в Ню Йорк. Беше 1950-а или някъде там.
Не ми дадоха работата, а и аз не я исках. Струва ми се, че кандидатствах единствено, за да демонстрирам пред себе си, че все още съществувам.
По необходимост формулярът, който попълних, бе пълен с лъжи, бе изтъкан от лъжи до такава степен, че училището дори не си направи труда да ми съобщи, че няма да ме приеме. Както и да е, тогава по някакъв начин името ми попадна сред тези на преподаващите и оттогава при мен непрекъснато долитат хвърчащи листчета.
Отворих пощенската си кутия за първи път от три или четири дни.
Имаше чек от „Кока-Кола“, уведомление за събрание на акционерите от „Дженеръл Мотърс“, молба от „Стандарт Ойл“ в Ню Джърси да одобря някакъв нов план за инвестиции и реклама за четирикилограмова тежест, дегизирана като училищен учебник.
Целта на тази тежест беше да даде на учениците възможност да се упражняват в междучасията. В рекламата се посочваше, че физическата подготовка на американските деца е по-лоша от тази на децата от почти всички останали страни на света.
Но странната реклама за тежестта далеч не беше най-странното нещо в пощенската ми кутия. Имаше неща, далеч по странни от нея.
Едното беше от някакъв пост на Американския легион в Бруклин, Масачусетс, наречен „Франсис Хикс. Донован“ и представляваше писмо със стандартни размери.
Другото беше вестник, здраво навит на руло и изпратен направо от гарата „Гранд Сентръл“ в Ню Йорк.
Най-напред отворих вестника и видях, че е „Бяло християнско войнство“ — непристоен, неграмотен, антисемитски, антинегърски и антикатолически, преливащ от омраза лист, издаван от преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар. „Върховният съд — гласеше най-голямото заглавие — настоява САЩ да се превърне в помияр!“
Второто по големина заглавие гласеше: „Червеният кръст прелива негърска кръв на бели!“
Тези заглавия едва ли можеха да ме стреснат. В края на краищата с такива приказки си бях изкарвал прехраната в Германия. Още по близо по дух до стария Хауард У. Камбъл, младши беше заглавието на малка дописка в горния ъгъл на първа страница: „Световното еврейство — единствен победител във Втората световна война“.