Секретарят на Джоунс беше един низвергнат католически свещеник на име Патрик Кийли. „Отец Кийли“ както все още го наричаше работодателят му, беше на седемдесет и три. Алкохолик. Преди Втората световна война, както се оказа, бил свещеник на някакъв детройтски стрелкови клуб, организиран от агенти на нацистка Германия. Мечтата на членовете му, както изглежда, е била да стрелят по евреи. Една от молитвите на отец Кийли пред събранието на клуба, била записана от местен репортер и публикувана изцяло на следващата сутрин. Молитвата била адресирана до един толкова фанатизиран и зъл Бог, че привлякла вниманието на папа Пий XI.
Кийли бил низвергнат и папа Пий XI изпратил дълго послание до Американската католическа йерархия, в което, между другото, казва: „Никой истински католик няма да участва в преследванията на съгражданите си евреи. Ударът срещу евреите е удар срещу нашата човечност“.
Кийли не бе влизал в затвора, за разлика от повечето свои близки сподвижници. Докато приятелите му се наслаждавали на парното отопление, чистите легла и редовното хранене за сметка на държавата, Кийли треперел от студ, гладувал и се напивал до смърт из гетата по цялата страна. Все още щял да бъде там или в просешки гроб, ако Джоунс и Краптауер не го били открили и спасили.
Между другото, споменатата молитва на Кийли е заимствана от една моя сатирична поема, съчинена и излъчена на къси вълни в миналото. И докато се опитвам да изясня докрай приноса си към литературата, позволете да спомена, че твърденията на вице-Bundesfuehrer Краптауер за папата и ипотеката на Ватикана също са мое изобретение.
И така, тези хора вървяха нагоре по стълбата, за да се срещнат с мен и припяваха: „Едно, две, три, четири…“
И въпреки че напредваха удивително бавно, четвъртият член на групата бе изостанал далеч назад.
Четвъртият член беше жена. Виждаше се само бялата и ръка, без нито един пръстен.
Ръката на Джоунс беше най-отпред. Блестеше от пръстени като ръка на византийски принц. Един подробен списък би съдържал две брачни халки, сапфирена звезда, подарена му от Помощната организация на майките към Асоциацията на войнстващите неевреи на Пол Ривиър през 1940-а, диамантена свастика върху оникс, подарена му през 1939-а от барон Манфред Фрейер фон Килингер, тогава генерален консул на Германия в Сан Франциско и американски орел, японска изработка, подарен му от Робърт Стърлинг Уилсън. Уилсън беше „Черният фюрер на Харлем“ — цветнокож, натикан в затвора през 1942-а година като японски шпионин.
Накичената с бижутерия ръка на Джоунс се отдели от парапета. Той слезе назад по стълбите към жената и и каза неща, които не успях да чуя. След това отново се устреми напред — удивително здрав за възрастта си. Застана пред мен и ми се усмихна, показвайки бели зъби, монтирани в „Гингива-тру“.
— Камбъл? — попита той, едва забележимо задъхан.
— Да.
— Името ми е доктор Джоунс. Имам изненада за вас.
— Вече прочетох вестника ви — отвърнах.
— Не… не вестника. По-голяма изненада.
Появиха се и вице-Bundesfuehrer Краптауер и отец Кийли — със свистящи дробове и броящи до двайсет шепнешком, на пресекулки.
— Още по-голяма изненада? — попитах аз, готов да го отпратя така, че никога повече да не ме мисли за човек от своята пасмина.
— Жената, която водя със себе си — каза той.
— Е?
— Твоята е. Свързах се с нея и тя ме помоли да не ти казвам — продължи Джоунс. — Настоя всичко да стане така… Да се срещнете без предупреждение.
— Така мога да разбера дали в живота ти все още има място за мен — каза Хелга. — Ако няма, просто ще се обърна и ще изчезна. Никога повече няма да те безпокоя.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО…
Женската ръка без пръстени върху парапета на стълбището беше на моята Хелга, ръка на четирийсет и петгодишна жена. Беше на жена на средна възраст, лежала в руски затвор в продължение на шестнайсет години — ако ръката беше нейната.
Струваше ми се невероятно моята Хелга да е все още хубава и весела.