Ако Хелга бе преживяла руското нападение над Крим, ако бе успяла да избегне пълзящите, гъгнещи, свистящи, жужащи, коварни, дрънкащи, звънтящи, подскачащи, тракащи военни играчки, които убиват бързо, очевидно я бе очаквала някаква по-бавно действаща обреченост, обреченост, която убива като проказа. Не беше нужно да се чудя каква е тази обреченост. Тя беше добре позната, еднакво прилагана към всички жени, пленени на Руския фронт, зловеща рутинна операция на една изцяло съвременна, изцяло научнообоснована, изцяло антисексуална нация, участваща в изцяло модерна война.
Ако моята Хелга е оцеляла след битката, пленилите я със сигурност са я натикали, под дулата на пушките си, в трудова група. Със сигурност са я превърнали в един от безбройните вдървени, примижали, безнадеждни, изстискани парцали за помия, със сигурност са я принудили да рови корени с вкочанени ръце, за да не умре от глад, със сигурност са я направили чистач на развалини с размазани пръсти, безименна, безполова кобила, теглеща раздрънкана каруца.
— Жена ми? — казах на Джоунс. — Не ви вярвам.
— Ако лъжа, много лесно може да се докаже — отговори той. — Погледни сам.
Тръгнах надолу по стълбите с твърди, равномерни крачки.
Видях жената.
Тя ми се усмихна и леко повдигна брадичка, за да ми покаже лицето си — честно, ясно.
Косата и беше снежнобяла.
Това настрана, пред мен стоеше моята Хелга, недокосната от времето.
Това настрана, тя беше все така гъвкава и цъфтяща, както и в деня на сватбата ни.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ДОБРЕ ЗАПАЗЕНА ЖЕНА…
Плакахме като бебета, олюлявахме се вкопчени един в друг нагоре по стълбите до апартамента ми на таванския етаж.
Когато минахме покрай отец Кийли и вице-Bundesfuerher Краптауер, забелязах, че Кийли плаче. Краптауер стоеше в положение „мирно“, отдавайки чест на идеята за англосаксонското семейство. Джоунс, застанал малко по-нагоре на стълбата, цъфтеше от радост при чудото, което беше извършил. Потриваше покритите си с бижутерия ръце.
— Моята… жена — казах на Крафт, когато влязохме с Хелга в апартамента.
И Крафт, мъчейки се да сдържи сълзите си, от вълнение прехапа на две мундщука на лулата си, направена от царевичен кочан. Не се разплака, но съвсем малко оставаше да го направи, струва ми се.
Джоунс, Краптауер и Кийли влязоха след нас.
— Как така стана — попитах Джоунс, — че вие ми връщате жена ми?
— Невероятно съвпадение — отговори той. — Един ден научих, че си още жив. Месец след това научих, че и тя е жива. Как може да се нарече подобно съвпадение, ако не Божие дело?
— Не знам — отвърнах.
— Вестникът ми се разпространява в малък тираж и в Западна Германия. Един от абонатите ни прочел за теб и ни изпрати телеграма. Питаше дали знам, че жена ти току-що се е появила като политически емигрант в Западен Берлин.
— Защо не е изпратил телеграмата на мен? — учудих се аз и се обърнах към Хелга. — Скъпа — попитах я на немски, — защо не ми се обади?
— Бяхме разделени толкова дълго… Бях мъртва толкова дълго — добави тя на английски, — помислих, че си започнал нов живот, в който няма място за мен. Надявах се да не е така.
— Моят живот не е нищо друго, освен място за теб — казах аз. — Никой освен теб, не би могъл да го запълни.
— Има толкова много за разказване — поклати глава тя и се сгуши в мен. Погледнах я учудено. Кожата и беше мека и свежа. Беше удивително добре запазена за четирийсет и петгодишна жена.
Запазеността и изглеждаше още по-удивителна след историята, която започна да ми разказва за това, как е прекарала последните петнайсет години.
Била пленена и изнасилена в Крим. Закарали я заедно с много други в Украйна с товарни вагони и я заставили да работи в някаква трудова група.
— Бяхме се превърнали в залитащи чучела — каза Хелга. — Омъжени за калта. Когато войната свърши, никой не си направи труда да ни уведоми. Трагедията ни изглеждаше вечна. Никой, никъде не водеше отчет за нас. Влачехме се безцелно през разрушени селца. Ако някой искаше да му се свърши някаква черна, ненужна работа, беше достатъчно да махне с ръка и ние отивахме.
Хелга се отдели от мен, за да може да продължи разказа си с по-изразителни жестове. Аз отидох до прозореца, за да слушам — да слушам, загледан през мръсните стъкла към голите клони на едно дърво без птици.
Върху трите стъкла на прозореца грубо бяха нарисувани свастика, сърп и чук и американското знаме. Бях ги нарисувал преди няколко седмици, като финал на един спор с Крафт на тема патриотизъм. Тогава аплодирах сърцато всеки от символите, за да покажа на Крафт значението на патриотизма съответно за нацистите, комунистите и американците.