Когато краят на войната наближи, аз и Хайнц повече не можехме да пием в нашия бункер. Вътре монтираха осеммилиметрово оръдие, обслужвано от петнайсет-шестнайсетгодишни момчета. Още един разказ за успеха, подходящ за жената на Хайнц — толкова малки момчета, а вече с мъжки униформи и истинско смъртоносно оръжие, изцяло поверено на тях.
Така че с Хайнц продължихме да пием и разговаряме в общежитието — огромна зала, натъпкана с прогонени от домовете им държавни служители, които спяха върху сламеници направо на пода.
Криехме бутилката си, защото не искахме да я споделяме с никого.
— Хайнц — казах аз една вечер, — питам се дали наистина си ми приятел.
Сякаш го ужилих.
— Защо говориш така? — изненада се той.
— Искам да ми направиш една услуга… много голяма услуга… а не съм сигурен дали трябва да те помоля за нея.
— Настоявам! — каза той.
— Дай ми мотоциклета си, за да отида до близките на жена си утре.
Хайнц не се поколеба, не се подвоуми.
— Вземи го!
И на следващата сутрин го взех.
Тръгнахме заедно, един до друг — той на велосипеда ми, аз на неговия мотоциклет.
Ритнах стартера, включих на скорост и полетях напред, оставяйки най-добрия си приятел усмихнат сред облак сини отработени газове.
Полетях напред — р-р-р-р-р-м, р-р-р-р-р-м, п-п-п-п-п-п, р-р-р-р-р-м!
И той никога повече не видя мотоциклета си и своя най-добър приятел.
Попитах в Института за документиране на военнопрестъпниците дали могат да ми кажат нещо за него, макар че той не беше кой знае какъв военнопрестъпник. Зарадваха ме с новината, че сега Хайнц е в Ирландия и работи като лесничей в имението на барон Улрих Вертер фон Швефелбад. След войната фон Швефелбад купи голямо имение в Ирландия.
Според Института, Хайнц знаел много за смъртта на Хитлер, тъй като попаднал в бункера му, докато напоеното му с бензин тяло горяло, но все още можело да се разпознае.
Здравей, Хайнц, в случай, че прочетеш този текст.
Наистина бях привързан към теб, доколкото изобщо мога да съм привързан към когото и да било.
Много поздрави на Ирландия.
А какво търсеше в бункера на Хитлер? Най-добрия си приятел и мотоциклета си?
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
СЪДЪРЖАНИЕТО НА СТАРИЯ КУФАР…
— Слушай! — казах на моята Хелга в Гринидж Вилидж, след като споделих с нея малкото, което знаех за майка и, баща и и сестра и. — Този таван въобще не е подходящ за любовно гнездо, дори и само за една нощ. Ще вземем такси и ще отидем в някой хотел, а утре ще изхвърлим всички тези стари боклуци и ще купим чисто нови мебели. После ще си потърсим свястно място за живеене.
— Тук се чувствам много добре — отвърна тя.
— Утре — продължих аз — ще намерим легло като онова, което имахме — две мили широко и три мили дълго, с табли като италиански залез. Помниш ли? Боже мой, помниш ли?
— Да — каза тя.
— Тази вечер в хотел, а утре вечер в такова легло.
— Веднага ли тръгваме? — попита Хелга.
— Както искаш.
— Мога ли първо да ти покажа подаръците?
— Подаръци?
— За теб.
— Ти си моят подарък. Какво повече мога да желая?
— Може би и тези ще са ти необходими — каза тя и отключи стария си куфар. — Надявам се да е така.
Вдигна капака и видях, че е пълен с ръкописи. Подаръкът и за мен бяха събраните ми творби, моите събрани сериозни произведения, почти всички почувствани със сърцето думи, които някога съм написал аз, покойният Хауард У. Камбъл, младши. Имаше поеми, разкази, пиеси, писма, една неиздадена книга — събраните съчинения на един весел, свободен и млад, млад човек.
— Колко странно се чувствам — казах аз.
— Не трябваше ли да го нося? — попита тя.
— Не знам. Тези късове хартия някога бях аз. — Взех ръкописа на книгата — странен експеримент, наречен „Един моногамен Казанова“. — Трябваше да изгориш това.
— По-скоро бих изгорила дясната си ръка.
Оставих книгата и извадих няколко поеми.
— Какво има да каже този млад човек за живота? — попитах аз и прочетох на глас един куплет, един куплет на немски:
В превод? Грубо:
Прочетох го на глас, а после още едно. Бях и продължавам да съм много лош поет. Не цитирам тези стихотворения, за да събудя възхищение. Следващото, което прочетох, беше струва ми се моето предпоследно. Носеше дата от 1937 година и имаше следното заглавие: „Gedanken uber Abstand vom Zieteschehen“ или в груб превод: „Размисли за неучастието в текущите събития“.