Майка Нощ

Ето как звучеше:

Eine machtige Dampfwalze naht
und schwartz der Sonne Pfad,
rollt uber geduckte Menschen dahin,
will keiner ihr entfliehn.
Mein Lieb und ich schaun starren Blickes
das Ratsel dieses Blutgeschickes.
„Kommt mit herab,“ die Menschheit schreit,
„Die Walze ist die Geschichte der Zeit!“
Mein Lieb und ich gehn auf die Flucht,
wo keine Dampfwalze uns sucht,
und leben auf den Bergeshohen,
getrennt vom schwarzen Zeitgeschehen.
Sollen wir bleiben mit den andern zu sterben?
Doch nein, wir zwei wollen nicht verderben!
Nun ist’s vorbei! — Wir sehn mit Erbleichen
die Opfer der Walze, verfaulte Leichen.

Или в превод:

Видях огромен парен валяк,
закрил слънцето.
И хората лежаха по земята;
не се опитваха да бягат.
А аз и моята любима гледахме стъписани
към кървавото тайнство.
— О, лягай долу, лягай долу! — викаха ни всички.
— Огромната машина е историята.
А аз и моята любима побягнахме далече
и машината не ни намери.
Изкачихме се на планински връх,
оставяйки историята зад себе си.
А може би трябваше да останем и умрем,
но някак си не сме съгласни.
Отидохме да видим къде историята е била
и, Боже, как воняха мъртвите!

— Как така — попитах Хелга — успя да намериш всички тези неща?

— Когато стигнах в Западен Берлин, отидох до театъра, за да видя дали е оцелял, дали е останал някой познат, дали знаят какво е станало с теб.

Не беше нужно да ми казва кой театър имаше предвид. Имаше предвид малкия театър, в който поставяха пиесите ми и в която тя играеше толкова често.

— Помня, че оцеля през по-голямата част от войната — казах аз. — Все още ли съществува?

— Да. Когато попитах за теб, не знаеха нищо. След това им казах какво си бил за този театър на времето и някой си спомни, че на тавана имало куфар, на който било написано твоето име.

Прокарах ръка по ръкописите.

— И в него ги откри — завърших аз.

Спомних си този куфар, спомних си как го затворих в началото на войната, спомних си как мислех за него като за ковчег на младия човек, който никога повече нямаше да бъда.

— Да не би да имаш копия от тези неща? — попита Хелга.

— Не. Нито страница.

— Не пишеш ли вече?

— Вече няма нищо, което искам да кажа.

— След всичко, което си видял и преживял?

— Именно заради това, което съм видял и преживял, вече е невъзможно да кажа каквото и да било. Загубих дарбата да говоря смислено. Дрънкам безсмислици на цивилизования свят и той ми отговаря със същото.

— Има и още едно стихотворение, последното… Изглежда е написано с молив за мигли върху капака на куфара.

— О! — възкликнах аз.

Тя го прочете.

Hier liegt Howard Campbells Geist geborgen,
frei von des Korpers qualenden Sorgen.
Sein leerer Leib durchstreift die Welt,
und kargen Lohn dafur erhalt.
Triffst du die beiden getrennt allerwarts
verbrenn den Leib, doch schone dies, sein Herz.

В превод:

Тук почива същността на Хауард Камбъл,
освободена от шума и досадата на тялото.
Тялото му — кухо, броди по света,
печели туй, що всяко тяло заслужава.
И ако тялото и същността останат разделени,
изгорете тялото, но пощадете нея — тя негово сърце е.

На вратата се почука.

Беше Джордж Крафт, така че го пуснах да влезе.

Имаше вид на ужасно разстроен и се оказа, че лулата му от царевичен кочан е изчезнала. За първи път го виждах без нея, за първи път разбрах колко много зависи той от нея, за да има покой. Беше толкова угрижен, че просто скимтеше.

— Някой я е взел или я е съборил зад нещо… Просто не мога да си представя защо е притрябвала на някого — жалваше се той. Очакваше аз и Хелга да споделим нещастието му, да мислим, че изчезването на лулата му е най-важното събитие на деня.

Беше непоносим.

— Кой може да я е взел? Каква работа ще му свърши? — Крафт кършеше пръсти, подсмърчаше, примигваше често, държеше се като наркоман, който има нужда от дозата си, въпреки че не го бях виждал да пуши каквото и да било в изчезналата лула. — На кого е притрябвала лулата ми?

— Не знам, Джордж — казах навъсено. — Ако я намерим, ще ти кажа.

— Може ли да потърся сам?

— Разбира се.

И той обърна апартамента ми нагоре с краката — дрънкаше с тенджери и тигани, блъскаше вратите на шкафовете, бъркаше зад радиаторите с ръжен и те звънтяха.

Всичко това на мен и Хелга се отрази като бракосъчетание — сближихме се бързо и лесно, а иначе щеше да мине доста време, докато го постигнем.

Стояхме един до друг, изпълнени с негодувание срещу това нашествие в нашия райх за двама.

— Лулата не беше много ценна, нали? — обадих се аз след малко.