В такъв случай, нека си окажа чест по следния начин: „Тази книга е посветена и на Хауард У. Камбъл, младши — човек, който служи на злото твърде открито и на доброто твърде прикрито — престъплението на неговия живот“.
Кърт Вонегът
ГЛАВА ПЪРВА
ТЕГЛАТФЕЛАСАР III
Името ми е Хауард У. Камбъл, младши.
По рождение съм американец, по репутация — нацист, а по склонност — човек без нация.
Годината, в която пиша тази книга, е 1961-а.
Адресирам я до господин Тувия Фридман, директор на Института за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа и до всички, които се интересуват.
Защо тя представлява интерес за господин Фридман?
Защото е написана от човек, заподозрян във военни престъпления. Господин Фридман е специалист по подобни персони. Той изрази желание да добави записките ми към своя архив за нацистките жестокости. Желанието му беше толкова силно, че ми предостави пишеща машина и безплатни стенографски услуги, а също така и помощници, които да установяват достоверността на всеки факт, от който бих имал нужда, за да стане разказа ми пълен и точен.
Аз съм зад решетките.
Аз съм зад решетките на един хубав нов затвор в стария Ерусалим.
Очаквам правосъдие за военните си престъпления от държавата Израел.
Пишещата машина, която ми предостави господин Фридман е любопитна — и подходяща. Тя очевидно е била произведена в Германия по време на Втората световна война. Откъде знам ли? Много просто — на клавиатурата и има символ, който никога не е бил монтиран на пишеща машина преди и след Третия германски райх.
Символът е двойната мълния на вдъхващите ужас SS или Schutzstaffel — най-фанатичната рожба на нацизма.
В Германия, докато траеше войната, имах точно такава машина. Когато се наложеше да пиша за Schutzstaffel — правех го често и с ентусиазъм, — никога не съкращавах на „S. S.“, а използвах клавиша с ужасяващата и магическа двойна светкавица.
Древна история.
Отвсякъде съм заобиколен с древна история. Въпреки че затворът, в който гния, е нов, някои от използваните за построяването му камъни, както ми казаха, са от времето на цар Соломон.
Понякога, когато гледам през прозореца на килията си и виждам веселата и дръзка младеж на невръстната държава Израел, имам чувството, че аз и военните ми престъпления са също толкова древни, колкото и старите сиви камъни на Соломон.
Колко отдавна беше тази война, тази Втора световна война! Колко време мина от извършените тогава престъпления!
И как е почти забравена, дори и от евреите! Тоест, от младите евреи.
Единият от тези, които ме охраняват, не знае нищо за нея. Не го интересува. Името му е Арнолд Маркс. Косата му е огнено рижа. Едва на осемнайсет е, което означава, че е бил тригодишен, когато умря Хитлер и не е съществувал, когато започна кариерата ми на военнопрестъпник.
Той ме надзирава от шест сутринта до обяд.
Арнолд е роден в Израел. Никога не е излизал от Израел.
Майка му и баща му напуснали Германия в началото на трийсетте. Дядо му, както ми каза, заслужил „Железен кръст“ през Първата световна война.
Арнолд учи, за да стане адвокат. Призванието на Арнолд и баща му, оръжеен майстор, е археологията. Баща и син отдават повечето от свободното си време на разкопки сред развалините на Асор. Правят го под ръководството на Ягел Ядин, който е бил началник щаб на Израелската армия по време на войната срещу арабите.
Така да бъде.
Както ми каза Арнолд, Асор е ханаански град в Северна Палестина, който е съществувал най-малко деветстотин години преди Христос. По всяка вероятност хиляда и четиристотин години преди Христос израелската армия завладяла града, убила всичките му четирийсет хиляди жители и го опожарила.
— Соломон го построил отново — каза ми Арнолд, — но през 732 година преди Христос Теглатфеласар III го изгорил пак.
— Кой? — попитах аз.
— Теглатфеласар III. Асириецът — добави той, за да ме подсети.
— О! — отвърнах аз. — Този Теглатфеласар.
— Държиш се така, сякаш никога не си чувал за него — отбеляза Арнолд.
— Не съм чувал — кимнах аз и смирено свих рамене. — Предполагам, че това е доста ужасно.