Не носех дрехите от военните излишъци. Носех дрехите, с които някога избягах от Берлин, след като захвърлих униформата на Свободния американски корпус. Носех дрехите — палто с кожена яка и син костюм, — с които ме заловиха. Също така в ръката си държах бастун — за шик. С него правех чудни неща — старинни танцови стъпки, завъртания ала Чарли Чаплин, великолепни поло удари на боклуци край бордюра.
И през цялото време дланта на моята Хелга придържаше лакътя на лявата ми ръка, еротично проучвайки гъделичкавата област между сгъвката и началото на жилестия ми бицепс.
Отивахме да си купим легло като леглото ни в Берлин.
Но всички магазини бяха затворени. Не беше неделя, не можех да си спомня дали е някакъв празник. Когато стигнахме до Пето авеню, го видяхме окичено с американски знамена, докъдето поглед стигаше.
— Боже мой! — възкликнах учудено.
— Какво означава това? — попита Хелга.
— Може би снощи са обявили война — предположих.
Пръстите и конвулсивно се стегнаха около лакътя ми.
— Не го мислиш сериозно, нали? — каза тя. Смяташе, че е възможно.
— Пошегувах се. Явно има някакъв празник.
— Какъв празник?
Все още не можех да се сетя.
— Като твой домакин в тази наша прекрасна земя, би трябвало да ти обясня дълбокия смисъл на този велик ден в живота на нашата нация, но нищо не ми идва на ум.
— Нищо?
— Изненадан съм не по-малко от теб. Като че ли съм от друга планета.
Един негър с униформа метеше тротоара пред някакъв вход. Униформата му беше синьозлатна и удивително напомняше онази на Свободния американски корпус, до най-малката подробност. Върху джоба на куртката му беше пришито името на жилищната кооперация. „Горски дом“ беше името, независимо че единственото дръвче наблизо бе една малка фиданка, превързана, подпряна и оградена с бодлива тел.
Попитах го какъв ден е. Отговори, че бил Денят на ветераните.
— Коя дата сме днес?
— Единайсети ноември, сър.
— Единайсети ноември е Ден на примирието, не Ден на ветераните — възразих аз.
— Не сте ли от тук? Промениха го преди години.
— Ден на ветераните — обясних на Хелга, когато продължихме нататък. — Някога беше Ден на Примирието. Сега е Ден на ветераните.
— Това разстройва ли те?
— О, просто е толкова евтино, толкова изтъркано. Някога на този ден се отдаваше почит към загиналите през Първата световна война, но живите не са могли да го понесат, искали са славата на мъртвите за себе си. Толкова типично! Винаги, когато в нашата страна се появи нещо наистина достойно, някой го разкъсва на парчета и го подхвърля на тълпата.
— Мразиш Америка, нали? — попита Хелга.
— Това би било също толкова глупаво, колкото и да я обичам. Просто не е в състояние да събуди чувствата ми, защото не се интересувам от недвижима собственост. Несъмнено това е голям недостатък на моята личност, но не съм в състояние да мисля за държавни граници. Тези въображаеми очертания за мен са също толкова нереални, колкото феите и горските духове. Не мога да повярвам, че обозначават края на едно и началото на нещо друго, което наистина засяга човешката душа. Добродетелта и порока, удоволствието и болката пресичат всякакви граници без никакво усилие.
— Толкова си се променил — каза Хелга.
— Световните войни трябва да променят хората. Иначе защо са тези световни войни?
— Може би си се променил толкова, че вече не ме обичаш. Може би аз съм се променила толкова, че…
— Как можеш да кажеш подобно нещо след такава нощ?
— Ние изобщо не разговаряхме.
— За какво можем да разговаряме? Каквото и да кажеш, то няма да ме накара да те обичам повече или по-малко. Любовта ни е твърде дълбока, за да могат думите да се докоснат до нея. Тя е любов на душата.
Хелга въздъхна.
— Колко хубаво е това… ако е вярно. — Тя доближи ръцете си една до друга, без да се докоснат. — Влюбените ни души.
— Любов, която може да устои на всичко.
— Сега душата ти изпитва ли любов към моята?
— Очевидно.
— И това чувство не може да те заблуди? Невъзможно е да си сгрешил?
— Невъзможно.
— И нищо, което кажа няма да е в състояние да го помрачи?
— Нищо.
— Добре. Имам да кажа нещо, от което се страхувах досега. Сега вече не се страхувам да го кажа.
— Слушам те — подканих я с леко сърце.
— Аз не съм Хелга. Аз съм по-малката и сестра Рези.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ЕДИН ПОЛИГАМЕН КАЗАНОВА…
След като ми съобщи новината, я заведох в най-близкото кафене, за да има къде да седнем. Таванът беше висок. Светлините бяха безмилостни. Шумът бе истински ад.