— Защо постъпи така с мен? — попитах.
— Защото те обичам — отвърна тя.
— Как е възможно да ме обичаш?
— Винаги съм те обичала, още от съвсем малка.
Подпрях главата си с ръце.
— Това е ужасно!
— Мислех… че е красиво.
— А сега какво?
— Не може ли да продължи?
— О, Боже… колко съм объркан.
— Открих думите, които убиват любовта, нали? Любовта, която не можеше да умре?
— Не знам — отвърнах аз и поклатих глава. — Сигурно съм извършил някакво странно престъпление. Какво ли е то?
— Аз извърших престъплението. Трябва да съм полудяла. Когато избягах в Западен Берлин, когато ми дадоха да попълня формуляра и ме попитаха коя съм… кого познавам…
— Тази дълга, дълга история, която ми разказа… за Русия, за Дрезден… истина ли е?
— Цигарената фабрика в Дрезден е истина. Бягството ми в Западен Берлин също. Другото не. Цигарената фабрика е най-истинска… десет часа на ден, шест дни седмично в продължение на десет години.
— Съжалявам.
— Аз съжалявам. Животът ми беше твърде тежък, за да мога да си позволя да храня чувство за вина. Угризенията на съвестта са също толкова недостъпни за мен, колкото и палто от норки. Единствено мечтите ми ме поддържаха край онази машина ден след ден, а аз нямах право на тях.
— Защо?
— Защото мечтаех, че съм някоя, която не съм.
— В това няма нищо лошо.
— Ето го лошото. Погледни себе си. Погледни мен. Фантазирах, че съм сестра си Хелга. Хелга, Хелга, Хелга — ето коя бях. Красивата актриса с хубавия съпруг, драматурга, ето коя бях. Рези, операторката на машина за цигари, просто изчезна.
— Би могла да избереш и по-лош човек, на който да приличаш.
Тя стана много смела.
— Това съм аз. Това. Аз съм Хелга, Хелга, Хелга. Ти повярва. На каква по-добра проверка бих могла да се подложа? За теб бях Хелга, нали?
— Най-ужасния въпрос, който можеш да зададеш на почтен човек.
— Имам ли право да получа отговор?
— Да, имаш право. Трябва да отговоря утвърдително, но от друга страна аз не съм това, което бях. Сетивата ми, преценките ми, интуицията ми вече не са каквито бяха някога.
— А може би са каквито трябва да бъдат? Може би не си се излъгал?
— Кажи ми какво знаеш за Хелга?
— Мъртва е.
— Сигурна ли си?
— Нима не е?
— Не знам.
— Не съм чула нищо за нея. А ти?
— Аз също.
— За живите се чува едно или друго, нали? Особено, ако обичат някого така, както Хелга обичаше теб.
— Струва ми се, че си права.
— Аз те обичам така, както те обичаше Хелга.
— Благодаря ти.
— И ти се обадих. Не беше лесно, но го направих.
— Така е.
— Когато попаднах в Западен Берлин и ми дадоха да попълня формуляра… име, професия, най-близки живи роднини… можех да избирам. Можех да бъда Рези Нот, работничка в цигарена фабрика, без никакви живи роднини. Можех да бъда и Хелга Нот — актриса, жена на хубав, прекрасен, фантастичен драматург в САЩ. — Тя се наклони напред. — Кажи ми, коя трябваше да бъда?
Бог да ми прости, отново приех Рези за моята Хелга.
Но след като я приех за втори път, в някои дребни подробности започна да личи, че приликата не е съвсем пълна. Почувства се освободена и малко по малко започна да ме кара да свикна с нейната собствена самоличност, а не с тази на Хелга.
Това постепенно откровение, това изскубване от спомените за Хелга започна след като излязохме от кафенето. Тя ми зададе убийствено практичен въпрос.
— Искаш ли да продължа да избелвам косата си или мога да я оставя каквато е в действителност.
— Каква е в действителност?
— Като мед.
— Чудесен цвят за коса — отбелязах. — Като на Хелга.
— Моята е малко по-червеникава.
— Бих искал да я видя.
Продължихме нататък по Пето авеню и след малко тя ме попита:
— Ще напишеш ли някога пиеса за мен?
— Не знам дали все още мога да пиша — отговорих.
— Нали Хелга те вдъхновяваше да пишеш?
— Не да пиша, а да пиша по този начин.
— Пишеше особено, за да може тя да играе ролята.
— Точно така. Пишех роли, които и даваха възможност да прояви своята същност на сцената.
— Иска ми се някога да направиш същото и за мен.
— Може би ще опитам.
— Същността на Рези. Рези Нот.
Останахме да гледаме парада на ветераните на Пето авеню и за първи път чух Рези да се смее. Смехът и нямаше нищо общо с този на Хелга, който беше гърлен, шумолящ. Смехът на Рези беше лек, мелодичен. Разсмяха я мажоретките, мятащи крака към луната, въртящи задниците си, стиснали никелирани изкуствени пениси.
— Никога досега не съм виждала такова чудо — каза тя. — Американците трябва да смятат войната за нещо много секси.