Продължи да се смее и изпъчи гърдите си, за да види дали и тя не би могла да бъде мажоретка.
С всяка секунда ставаше по-млада, по-весела, по-непочтително необуздана. Бялата и коса, която ме бе накарала да мисля за преждевременна старост, сега изведнъж зае истинското си място — напомняше за боя и за момичетата, които бягат в Холивуд.
След малко отделихме очи от парада и спряхме пред една витрина, където беше изложено голямо позлатено легло, което много приличаше на нашето с Хелга.
И не само това огромно легло се виждаше там, виждаха се и отраженията ни, като призраци на фона на призрачния парад отзад. Белите цветя и масивното легло бяха смущаваща гледка. Напомняше някаква викторианска алегория, приятна картина от някой бар — движещите се плакати, златното легло, мъжът и жената призраци.
Не мога да кажа каква беше алегорията. Но мога да дам още няколко подробности, които да улеснят разбирането и. Мъжът призрак изглеждаше умрял от глад, прояден от молци и ненавистен на Бога. Жената призрак изглеждаше достатъчно млада, за да му е дъщеря — стройна, жизнена, пълна с ада.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
ДА ОТГОВОРИМ НА КОМУНИЗМА…
Аз и Рези се запътихме бавно към таванския ми апартамент, гледахме мебели, спирахме тук-там, за да пием.
В един бар Рези отиде до тоалетната и ме остави сам. Някакъв редовен посетител се приближи до мен и ме заговори.
— Знаеш ли как трябва да отговорим на комунизма — попита ме той.
— Не — отговорих.
— С морално превъоръжаване.
— Какво, по дяволите, е това?
— Това е движение.
— В каква посока?
— Движението за морално превъоръжаване — обясни той, — вярва в абсолютната честност, абсолютната чистота, абсолютната несебичност и абсолютната любов.
— Мога само да ви пожелая късмет.
В един друг бар с Рези попаднахме на човек, който можел да задоволи, изцяло да задоволи седем жени за една нощ, при условие, че са различни.
— Имам предвид наистина различни — добави той.
О, Боже! Какъв живот се опитват да водят хората!
О, Боже! В какъв свят само се опитват да го водят!
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
В КОЯТО СЕ ПРИПОМНЯТ РЕДНИК ЪРВИНГ БЮКАНЪН И НЯКОИ ДРУГИ…
С Рези се прибрахме у дома след вечеря по тъмно. Имахме намерение да прекараме още една нощ в хотел. Прибрахме се, защото Рези искаше да помечтае за новото обзавеждане на апартамента, да поиграе на дом.
— Най-после имам дом — каза тя.
— Доста трябва да поживееш в една къща, за да я превърнеш в дом — отбелязах аз.
Видях, че пощенската ми кутия отново е пълна, но не я отворих.
— Кой е направил това? — попита Рези.
— Кой е направил кое?
— Това. — Тя посочи табелата с името ми на пощенската кутия. Върху нея някой със синьо мастило бе надраскал свастика.
— Преди го нямаше — казах смутено. — Може би ще е по-добре да не се качваме горе.
— Не разбирам.
— Избра лош момент, за да дойдеш при мен, Рези. Имах уютна малка бърлога, където ти и аз можехме да се чувстваме съвсем добре…
— Бърлога?
— Дупка в земята, маскирана и удобна. Само че, тъкмо когато дойде — продължих притеснено, — се случи така, че я откриха.
Обясних и как неприятностите се бяха възобновили.
— И сега — добавих накрая — хищниците са надушили новооткритата бърлога и я обкръжават.
— Замини в друга страна.
— Коя друга страна?
— Всяка, която ти харесва. Имаш достатъчно пари, за да отидеш, където си поискаш.
— Където си поискам… — повторих аз.
В този момент във входа влезе плешив, дебел енергичен мъж с пазарска чанта. Избута Рези и мен настрана от пощенските кутии, измърмори прегракнало грубо извинение и застана пред тях.
— ’звиняйте — каза той и се зачете в имената на табелките като първокласник — сочеше буквите с пръст и проучваше всяко име в продължение на много, много време.
— Камбъл! — възкликна той накрая. — Хауард У. Камбъл. — Обърна се към мен с укор. — Познаваш ли го?
— Не — отговорих аз.
— Не — кимна той и засия от злоба. — Изглеждаш точно като него! — Бръкна в пазарската чанта, извади един брой на „Дейли Нюз“, отвори го на средната страница и го показа на Рези. — Този тук не прилича ли на господина, с когото сте, мадам?
— Дайте да видя — намесих се аз и измъкнах вестника от омекналите пръсти на Рези. Видях снимката, направена толкова отдавна, на която с лейтенант О’Хеър гледаме бесилката в Ордруф.
В дописката отдолу се казваше, че израелското правителство най-накрая е успяло да ме открие след петнайсетгодишно издирване и сега официално искало американското правителство да ме екстрадира в Израел, за да бъда съден. За какво? За съучастие в избиването на шест милиона евреи.