Не помня нищо от това, но според Рези съм дошъл в съзнание в апартамента на доктор Епстайн. Джоунс ни качил в лимузината си, закарал ме в болница, където ми направили рентгенови снимки. Оказало се, че имам три счупени ребра, които превързали. След това ме откарали в избата на Джоунс и ме сложили да легна.
— Защо тук? — попитах.
— Защото тук си в безопасност.
— В безопасност от какво?
— От евреите.
Влезе Черният фюрер на Харлем, шофьорът на доктор Джоунс, и ми донесе яйца, препечени филийки и горещо кафе върху поднос. Остави го на масата край мен.
— Главоболие? — попита той.
— Да — кимнах аз.
— Изпий един аспирин — посъветва ме Робърт.
— Благодаря за съвета.
— Повечето неща на този свят не вършат никаква работа. Но с аспирина не е така.
— Държавата Израел… — заговорих на Рези, изпълнен с недоверие — наистина ли ме търси, за да… за да ме съди, както пише във вестника?
— Според доктор Джоунс американското правителство няма да те предаде в ръцете им. Но евреите ще изпратят хора, за да те отвлекат, както стана с Адолф Айхман.
— Такъв незначителен затворник… — промърморих аз.
— Вече не е като преди — тук евреин, там евреин, тръгнали по петите ти — обади се Черният фюрер.
— Какво? — попитах аз.
— Искам да кажа, че сега имат държава. Имат еврейски бойни кораби, еврейски самолети, еврейски танкове. Всичко им е еврейско и само дето нямат еврейска водородна бомба.
— Кой, по дяволите, се е разгърмял така? — попитах. — Не могат ли да престанат, докато главата ми се пооправи малко?
— Приятелят ти — каза Рези.
— Доктор Джоунс?
— Джордж Крафт.
— Крафт?! Той пък какво прави тук?
— Ще дойде с нас.
— Къде?
— Решението е взето — поясни Рези. — Всички са съгласни, скъпи. За нас ще е най-добре да напуснем страната. Доктор Джоунс е уредил подробностите.
— Какво е уредил?
— Негов приятел има самолет. Веднага, щом се почувстваш по-добре, ще се качим на него и ще отлетим на някое божествено място, където не те познават. И ще започнем всичко отначало.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА
МИШЕНА…
Отидох да видя Джордж Крафт в избата на доктор Джоунс. Заварих го в един дълъг коридор, в чийто край бяха струпани чували с пясък. За тях бе прикрепена мишена с форма на човек.
Представляваше карикатура на евреин, пушещ пура. Беше стъпил върху изпочупени кръстове и малки голи жени. В едната си ръка стискаше чувал пари с надпис: „Международни банки“. В другата държеше съветското знаме. От джобовете му се показваха майки, бащи и деца, големи колкото голите жени долу, и крещяха за милост.
Всички тези подробности не се виждаха от другия край на коридора, където бях, но не беше нужно да приближавам повече, за да се досетя за тях.
Бях нарисувал тази мишена през 1941-а.
В Германия бяха отпечатани милиони екземпляри. Началниците ми толкова се възхитиха, че ми дадоха премия — петнайсет килограма шунка, сто литра бензин и едноседмична безплатна почивка.
Трябва да призная, че тази мишена беше престараване от моя страна, тъй като рисуването на боклуци за нацистите не влизаше в задълженията ми. Предлагам я като доказателство срещу себе си. Предполагам, че авторството ми е тайна дори за Института за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа. Признавам също така, че направих мишената, за да се утвърдя още повече като нацист. Направих я така, че да изглежда нелепо навсякъде другаде, освен в Германия и в мазето на доктор Джоунс — далеч по-аматьорски, отколкото рисувах в действителност.
Във всеки случай с нея постигнах успех.
Този успех ме смая. Хитлеровата младеж и SS не стреляха по нищо друго, а аз дори получих благодарствено писмо за мишената от самия Хайнрих Химлер.
„Подобрих стрелбата си сто процента — пишеше той. — Кой истински ариец би могъл да гледа тази мишена и да не стреля в нея точно?“
Видях как Крафт се цели в мишената и за първи път разбрах защо е била толкова популярна. Беше толкова аматьорски изпълнена, че напомняше нещо, нарисувано на стената в обществен клозет. Напомняше вонята, болезнения полуздрач, влажният резонанс и злокобното уединение на кабинка в обществена тоалетна — отразяваше съвършено точно състоянието на душата на човек, участващ във война.
Бях я нарисувал по-добре, отколкото си давах сметка. Крафт, без да ме забележи, както бях увит в имитацията на леопардова кожа, продължи да стреля. Използваше „Люгер“, голям колкото обсадно оръдие, но цевта му беше само двайсет и втори калибър, така че гърмежите звучаха като нелепи и жалки пукания. Стреля отново и един от чувалите край мишената започна да кърви с пясък.