— Много мило от ваша страна, че споделихте тайната си с мен.
— Сега съм писател. И през ум не ми е минавало, че някога ще стана писател.
— А мога ли да ви задам един личен въпрос? — попитах го аз.
— Разбира се — отвърна той добродушно. — Това е фазата, в която съм сега. Сега е време за размисъл и даване на отговори. Питайте, каквото желаете.
— Чувствате ли се виновен за смъртта на шест милиона евреи?
— Ни най-малко — отговори създателят на Аушвиц, въвелият конвейерните ленти в крематориумите, най-големият купувач в света на газа, наречен „Циклон-Б“.
Тъй като наистина не познавах този човек, опитах да се пошегувам като колега с колега, както ми се струваше:
— Били сте чисто и просто войник, нали? Получавали сте заповеди отгоре и сте ги изпълнявали стриктно като всеки войник по света.
Изведнъж Айхман се обърна към надзирателя и заговори бързо на идиш, на възмутен идиш. Ако говореше по-бавно, щях да го разбера, но не успях.
— Какво каза? — попитах надзирателя.
— Попита дали си чел показанията му. Обещахме му да не ги показваме на никой, докато не са изцяло готови.
— Не съм ги чел — уверих Айхман.
— Тогава откъде знаете каква ще е линията на защитата ми?
Този човек наистина вярваше, че сам е измислил тази банална защитна тактика, въпреки че цялата му нация, състояща се от деветдесет и няколко милиона, се бе защитавала по същия начин преди него. Такова беше слабоумното му разбиране за божествения акт на измислянето.
Колкото повече мисля за Айхман и себе си, толкова повече се убеждавам, че трябва да го изпратят в болница и че аз съм от хората, за които честните, справедливи мъже са измислили наказанията.
Като приятел, предлагам на съда, който ще съди Айхман, своето мнение, че този човек не е в състояние да направи разлика между добро и зло и че не само доброто и злото, но също така истината и лъжата, надеждата и отчаянието, красотата и грозотата, милостта и жестокостта, комедията и трагедията, всичко това се преминава през ума му по един и същи начин — като оловна сачма през тромпет.
Моят случай е по-различен. Аз винаги си давам сметка, когато изричам лъжа, способен съм да си представя жестоките последствия, ако някой повярва в нея, знам, че жестокостта е нещо лошо. Не съм в състояние да излъжа без да забележа — все едно да изкарам бъбречен камък, без да усетя.
Ако след този живот има друг, много бих искал в него да съм човек, за когото наистина да могат кажат: „Прости му, той не знае какво върши“.
Това не може да се каже за мен сега.
Единственото мое преимущество, дължащо се на способността ми да схващам разликата между добро и зло, доколкото мога да кажа, се състои в това, че понякога се смея, когато хората като Айхман не виждат нищо смешно.
— Все още ли пишете? — попита ме Айхман в Тел Авив.
— Едно последно нещо — отговорих. — Поръчано произведение за архивите.
— Професионален писател ли сте? — попита той.
— Някой смятат така — отговорих.
— Кажете ми — продължи Айхман, — имате ли определено време от деня, в което работите, независимо дали ви се пише или не, или чакате да дойде вдъхновението, независимо дали през деня или нощта?
— Имам разписание — отговорих, спомняйки си миналите години.
Донякъде си възвърнах уважението му.
— Да, да — кимна той. — Разписание. Аз стигнах до същото. Понякога не съм в състояние да напиша каквото и да било и само гледам празния лист, но не ставам, докато не изтече времето, което съм определил за работа. Помага ли ви алкохолът?
— Изглежда само така ми се струва… в продължение на половин час.
Това мнение също беше от младостта ми.
Айхман реши да се пошегува.
— Слушайте — каза той, — за онези шест милиона…
— Да?
— Мога да оставя няколко и за вашата книга. Наистина нямам нужда от толкова много.
Оставям тази шега на историята, защото наоколо нямаше магнетофон. Това беше едно от достойните за увековечаване изказвания на този бюрократичен Чингис хан.
Възможно е Айхман да е искал от мен да призная, че и аз съм убил много хора, само че упражнявайки голямата си уста. Но се съмнявам, че човек, съставен от толкова много части като него, би могъл да прояви такава задълбоченост. Мисля, че ако нещата наистина опрат до това, той не би ми отстъпил нито едно от шестте милиона убийства, които в общи линии се смятат за негови. Мисля, че ако започне да отстъпва тези убийства на други, Айхман, като Айхманова представа за Айхман, ще изчезне.
Надзирателят ме отведе и единствената ми друга среща с Мъжа на столетието стана под формата на бележка, тайнствено изнесена от неговия затвор в Тел Авив и донесена в моя в Ерусалим. Един непознат човек я пусна в краката ми в двора за разходка. Взех я и я прочетох. Ето какво пишеше: