— Ами… — Арнолд ми се намръщи като учител на ученик. — Струва ми се, че всеки би трябвало да го знае. Може би той е най-забележителният мъж, излязъл от асирийците.
— Добре — съгласих се аз.
— Ако искаш, мога да ти донеса книга за него — предложи Арнолд.
— Много мило. Но може би ще се занимавам със забележителните асирийци по-нататък. В момента умът ми е зает със забележителни германци.
— Като кой, например?
— О, напоследък много мислих за моя стар шеф, Паул Йозеф Гьобелс.
Арнолд ме погледна с неразбиране.
— Кой?
Почувствах как прахолякът на Святата земя пропълзява, за да ме погребе, почувствах колко дебела ще е завивката от кал и отломки, която един ден ще ме покрие. Почувствах десет или петнайсетметров пласт разрушени градове над себе си; под себе си някакви примитивни пещи за леене на мед, един-два храма и после…
Теглатфеласар III.
ГЛАВА ВТОРА
СПЕЦИАЛНИ КОМАНДИ…
Надзирателят, който сменя Арнолд Маркс всеки ден на обяд, е човек почти на моята възраст, която е четирийсет и осем. Спомня си войната, и още как, въпреки че не обича да го прави.
Името му е Андор Гутман. Андор е сънлив, не особено умен естонски евреин. Прекарал е две години в концентрационния лагер Аушвиц. Ето колко се е доближил до възможността да излети през комина на крематориума там, според неговите собствени думи:
— Бях включен в Sonderkommando — каза ми той, — когато пристигна заповедта на Химлер да се угасят пещите.
Sonderkommando означава „специална команда“. В Аушвиц е означавало много специална команда — наистина. Състояла се е от затворници, чиято задача била да вкарват обречените концлагеристи в газовите камери и след това да измъкват труповете им навън. След като изпълнели задачата, участниците в командата също били убивани. Първата работа на техните приемници била да разчистят останките им.
Гутман ми каза, че много хора искали доброволно да участват в тези команди.
— Защо? — попитах го аз.
— Ако напишеш книга за това — отвърна той — и в нея отговориш на това „защо“, наистина ще се получи хубаво четиво.
— Ти знаеш ли отговора? — попитах аз.
— Не. Затова бих платил скъпо, за да си купя книга, в която да го прочета.
— Някакви предположения?
— Никакви — отвърна Арнолд и ме погледна право в очите. — Въпреки че и аз бях един от доброволците.
След като призна това, той се отдалечи на известно разстояние от мен. Замисли се за Аушвиц — преживяването, за което най-много мразеше да мисли. След това се върна и ми каза:
— Навсякъде из лагера имаше високоговорители и те никога не млъкваха. Пускаха много музика. Хората, които разбираха от музика, твърдяха, че често била хубава — понякога превъзходна.
— Интересно — отбелязах аз.
— Нямаше музика, писана от евреи — продължи той. — Това беше забранено.
— Естествено.
— И винаги прекъсваха изпълненията по средата, за да обявят нещо. По цял ден музика и съобщения.
— Колко съвременно.
Той затвори очи и се помъчи да си припомни.
— Винаги гукаха едно от съобщенията. Звучеше като бебешко стихче и се чуваше многократно всеки ден. Когато викаха специалните команди.
— О!? — казах аз.
— Leichentrager zu Wache — изгука той, все още със затворени очи.
В превод: „Носачите на трупове пред караулното“. В една институция, чиято задача е да убива милиони хора, този вик е нещо напълно разбираемо.
— След като две години слушаш по високоговорителите как този прекъсва музиката — каза ми Гутман, — работата на носач на трупове започва да ти се струва много добра.
— Мога да го разбера — отбелязах.
— Можеш ли? — поклати глава Гутман. — Аз не мога. Винаги ще се срамувам. Да се пишеш доброволец за командите… много срамно нещо.
— Не мисля — казах аз.
— Аз пък мисля. Срамно. Никога повече не искам да говоря за това.
ГЛАВА ТРЕТА
БРИКЕТИ…
Надзирателят, който сменя Андор Гутман в шест часа вечерта, е Арпад Ковач. Арпад е като фойерверк — буен и весел.
Когато снощи пое смяната, пожела да види какво съм написал досега. Дадох му няколкото страници и той тръгна да се разхожда напред-назад, като ги хвалеше шумно.
Не ги прочете. Хвалеше ги за това, което си мислеше, че са.
— Дай ги на тези хрисими копелета! — каза той снощи. — Дай ги на тези самодоволни брикети!
Под брикети разбираше хората, които не са направили нищо, за да спасят живота си или живота на някой друг, когато нацистите взели властта. Хора, които били готови кротко да отидат до газовите камери, щом като палачите им го искали. Брикетът, разбира се, е пресован в специална форма въглищен прах, много удобен за транспортиране, съхранение и горене.