Говори Хауард Камбъл, един от малкото останали свободни американци, който се обръща към вас от свободен Берлин. Искам да поздравя сънародниците си, имам предвид белите неевреи от 106-а дивизия, която тази вечер ще заеме позиции пред Свети Вит. Позволете ми да съобщя на родителите на момчетата от тази зелена дивизия, че обстановката в района понастоящем е спокойна. 442-и и 444-и полкове ще са на огневата линия, а 423-и остава в резерв.
В последния брой на „Рийдърс дайджест“ има статия, озаглавена „Няма атеисти в картечните гнезда“. Бих искал да разширя малко темата и да ви кажа, че независимо от факта, че евреите разпалиха тази война и само те биха могли да я спечелят, в картечните гнезда няма и нито един евреин. Бойците от 106-и могат да го потвърдят. Евреите са твърде заети да описват стоките в Интендантския корпус и парите във Финансовия корпус, да продават цигари и найлонови чорапи в Париж, за да се приближат на по-малко от сто километра от фронтовата линия.
Обръщам се към вас, хората в страната, към родителите и близките на момчетата на фронта. Помислете за евреите, които познавате. Искам да се замислите сериозно.
Кажете ми, войната по-бедни ли ги прави, или по-богати? По-добре или по-лошо се хранят те от вас? Повече или по-малко бензин имат от вас?
Аз знам отговорите на тези въпроси, ще ги научите и вие, ако отворите очите си и се замислите за минута.
А сега нека ви попитам още нещо. Познавате ли едно-единствено еврейско семейство, което е получило телеграма от Вашингтон, някогашна столица на един свободен народ, започваща по следния начин: "Упълномощен съм от военния секретар на САЩ да ви предам дълбоките му съжаления и да ви уведомя, че вашият син…
И така нататък.
Там, в тъмнината на избата, в продължение на петнайсет минути се носеше гласът на Хауард У. Камбъл, младши, свободният американец. С небрежното „И така нататък“ не целя да прикрия позора си.
Институтът за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа разполага със записи на всичките мои радиопредавания. Ако някой иска да се запознае с тях, ако иска да извлече най-лошите неща, които съм казвал, не възразявам тези извадки да се прикрепят като приложение към този текст.
Не мога да отрека, че съм ги казвал. Мога само да твърдя, че не съм вярвал в тях, че напълно си давах сметка за невежеството, вредата и безсрамните подигравки, които носеха думите ми.
Когато там, в тъмнината, отново чух гласа си по радиото, не се стъписах. Може би ще бъде полезно за защитата ми, ако кажа, че се облях в студена пот или някоя друга подобна глупост, но не беше така — винаги съм си давал сметка какво правя. Можех да живея с нещата, които правех. Как? Чрез един прост и широко разпространен похват на съвременното човечество — шизофренията.
Там, в тъмнината, все пак се случи нещо, което си струва да бъде отбелязано — някой мушна в джоба ми бележка. Нарочно го направи непохватно, за да усетя.
Когато отново запалиха лампата, не можах да разбера кой е бил.
Произнесох хвалебственото си слово за Краптауер и там между другото казах нещо, в което вярвам — че хората като него винаги ще съществуват, докато на света има мъже и жени, които се вслушват в сърцата, а не в разума си.
Публиката ме възнагради с приятни аплодисменти, а Черният фюрер — с барабанене по котела.
Отидох до тоалетната, за да прочета бележката. Беше написана на кариран лист, откъснат от малък бележник със спирала. Ето каква беше тя:
„Вратата към склада за въглища е отворена. Напусни веднага. Чакам те в изоставения магазин от другата страна на улицата. Спешно! Животът ти е в опасност. Прочети и изяж.“
Беше подписана от моята кръстница, синята фея, полковник Франк Уиртанен.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
РОЗЕНФЕЛД…
Адвокатът ми тук, в Ерусалим, мистър Алвин Добровиц, ме увери, че със сигурност ще спечеля делото, ако успея да намеря макар и един свидетел, който ме е виждал в присъствието на човека, известен ми под името полковник Франк Уиртанен.
Срещал съм Уиртанен три пъти — преди войната, непосредствено след войната и най-накрая, в задната част на един изоставен магазин, намиращ се срещу жилището на преподобния доктор Лайънъл Дж. Д. Джоунс, дипломиран зъболекар, доктор по божествени науки. Само при първата ни среща, на пейката в парка, ни видяха заедно, но тези, които ни видяха, едва ли щяха да ни наместят в паметта си с по-голям успех, отколкото катеричките и птичките наоколо.
За втори път го срещнах във Висбаден, Германия, в столовата на някогашното училище за кандидат-офицери към инженерния корпус на Вермахта. Върху стената на тази столова имаше огромен стенопис — танк, спускащ се по приятна, лъкатушеща пътека. Слънцето грееше. Небето беше ясно. Но тази идилична картина скоро щеше да отиде по дяволите.