В гъсталаците на преден план се спотайваше весела малка група робинхудовци със стоманени каски — инженери, чиято поредна шега бе минирането на пътеката, които се канеха да задълбочат предстоящото веселие с помощта ма противотанково оръдие и лека картечница.
Бяха толкова щастливи!
Как се оказах във Висбаден?
Взеха ме от една кочина за военнопленници на Трета армия край Ордруф на 15 април, три дни след като ме залови лейтенант Бърнард Б. О’Хеър.
Закараха ме до Висбаден с джип. Охраняваше ме лейтенант, чието име остана неизвестно за мен. Не разговаряхме много. Не представлявах интерес за него. През цялото време отвътре го ядеше някакъв тих гняв, който нямаше нищо общо с мен. Дали го бяха измамили, обидили, изпързаляли, оскърбили или бе станал жертва на жестоко неразбиране? Не знам.
Във всеки случай, не мисля, че би ми помогнал особено като свидетел. Изпълняваше заповед, която го отегчаваше. Попита за пътя до лагера, а след това откри и столовата. Свали ме от джипа пред входа и, каза ми да вляза вътре и да чакам, а след това си тръгна, оставяйки ме без охрана. Влязох, въпреки че съвсем лесно можех да хвана пътя през полето.
Вътре, съвсем сам, седнал на маса пред стенописа, заварих полковник Франк Уиртанен.
Кръстницата ми, моята синя фея, носеше американска униформа — яке с цип, маслиненозелени панталони, риза, чиято яка бе разкопчана, ботуши. Нямаше оръжие, нито отличителни знаци за звание и военна част.
Беше късокрак. Когато го видях да седи зад масата, краката му се люлееха високо над пода. Тогава трябва да беше поне на петдесет и пет, седем години по-стар от последния път, когато го видях. Бе напълно плешив и надебелял.
Полковник Франк Уиртанен имаше дръзкия розов бебешки вид, който победата и американската военна униформа изглежда създаваха у доста от по-възрастните мъже.
Той ми се усмихна и топло стисна ръката ми, а след това заговори:
— Е, какво ще кажеш за тази война, Камбъл?
— Бих предпочел да не бях участвал в нея — отговорих.
— Поздравления. Все пак ти я преживя. Много хора не успяха, нали?
— Знам. Жена ми, например.
— Моите съболезнования. В деня, в който ти научи, че е изчезнала, научих и аз.
— Как? — попитах.
— Чрез теб. Това беше едно от нещата, които съобщи в предаването си същата вечер.
Новината, че съм предал съобщението за изчезването на жена си, без дори да знам какво правя, някак си ме разстрои повече от всичко друго. Разстройва ме и сега. Защо? Не знам.
В този кръстопътен момент в живота ми, когато трябваше да предположа, че жена ми вече не е между живите, предпочитах да тъгувам като измъчена, усамотена душа. Но не. Една част от мен бе съобщила на света за трагедията с помощта на код, а другата си нямаше понятие, че това е станало.
— И тази информация е била от първостепенна военна важност? Заради нея е трябвало да се излагам на риск? — попитах аз.
— Разбира се. В момента, в който я получихме, започнахме да действаме.
— Да действате? — промърморих озадачен. — Как да действате?
— Да ти търсим заместник — отвърна Уиртанен. — Мислехме, че ще се самоубиеш, преди да е изгряло слънцето.
— Трябваше.
— Дяволски се радвам, че не го направи.
— Дяволски съжалявам, че не го направих. Ако човек е прекарал в театъра толкова време, колкото мен, би трябвало да е в състояние да прецени подходящия момент, в който героят му да умре, ако е герой, разбира се. — Изщраках леко с пръсти. — Ето къде отиде цялата пиеса за Хелга и мен, „Райх за двама“, защото пропуснах великия момент със самоубийството.
— Аз не се възхищавам от самоубийството — заяви Уиртанен.
— Аз се възхищавам от формата, Възхищавам се от нещата с начало, среда и край. И, когато е възможно — с поука.
— Все още има шанс да е жива — каза Уиртанен.
— Нищожен. Неуместен. Пиесата свърши.
— Спомена нещо за поука?
— Ако се бях самоубил, когато очакваше от мен да го направя, може би щеше да ти хрумне някаква поука.
— Ще трябва да помисля…
— Не бързай, имаш време.
— Не съм свикнал с неща, които имат форма… или поука. Ако беше умрял, сигурно щях да кажа нещо от рода на „Дявол да го вземе, какво ще правим сега!?“ Поука? Погребването на мъртвите е достатъчно сериозна работа и без да извличаме поука от всяка смърт. Половината мъртви дори нямат имена. Бих могъл да кажа, че се прояви като добър войник.
— Наистина ли?
— От всичките ми агенти, деца на моите мечти, така да се каже, единствено ти премина през войната неразкрит, жив и все така надежден. Снощи направих някои тягостни изчисления, Камбъл. Пресметнах, че единствено ти, който не беше нито некомпетентен, нито мъртъв, си един на четирийсет и двама.