— Ами хората, които ми предаваха информацията?
— Мъртви са. Всички са мъртви. И бяха жени, между другото. Седем на брой. Целта на живота им, преди да ги заловят, беше да ти предадат информацията. Помисли за това, Камбъл — ти задоволи седем жени отново и отново, и отново, и накрая те умряха, заради удовлетворението, което им даде. Нито една от тях не те предаде при разпитите. Помисли и за това.
— Не мога да кажа, че намаляваш броя на нещата, за които трябва да мисля. Не искам да те подценявам като учител и философ, но трябва да знаеш, че имах доста неща, за които да мисля и преди тази наша втора щастлива среща. Така. Какво ще стане с мен сега?
— Ти вече си изчезнал — увери ме той. — Трета армия е освободена от отговорност за теб и не съществуват никакви документи, доказващи, че си бил при тях. — Уиртанен разпери ръце. — Къде би искал да отидеш, кой би искал да станеш?
— Не мисля, че някъде ме очакват като герой.
— Така е.
— Някакви новини от родителите ми?
— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но починаха преди четири месеца.
— И двамата?
— Баща ти първи. Майка ти го последва двайсет и четири часа по-късно. И двамата умряха от сърце.
Поплаках малко заради това, поклатих глава.
— И никой не им е казал какъв съм всъщност?
— Нашата радиостанция в сърцето на Берлин беше по-важна от душевния покой на двама възрастни хора.
— Чудя се…
— Ти имаш право да се чудиш — прекъсна ме Уиртанен. — Аз не.
— Колко души знаеха с какво всъщност се занимавам?
— Добрите или лошите неща имаш предвид?
— Добрите.
— Трима.
— Всичко на всичко?
— Това е много. Дори твърде много. Аз, генерал Донован и още един.
— Трима души в целия свят знаят кой всъщност съм аз. А всички останали… — Свих рамене.
— Всички останали също знаят кой си ти — каза той рязко.
— Но това не бях аз! — възкликнах, стреснат от рязкостта му.
— Който и да е бил, това е един от най-злите кучи синове, които някога са се раждали.
Бях изумен. Уиртанен бе искрено възмутен.
— И ме упрекваш за това… след като знаеш как стоят нещата? Как иначе бих могъл да оцелея?
— Това си беше твой проблем. Малко хора биха се справили с него така блестящо, като теб.
— Мислиш, че съм бил нацист?
— Разбира се, че беше. По какъв друг начин би те класифицирал един историк с чувство за отговорност? Позволи ми да ти задам един въпрос…
— Задавай — махнах с ръка.
— Ако Германия беше победила… ако беше завладяла света… — Той млъкна и изправи глава. — Мислите ти са доста по-напред от моите. Би трябвало вече да знаеш какъв е въпросът.
— Как бих живял? Как щях да се чувствам? Какво бих направил?
— Точно така. С въображение като твоето, не може да не си мислил за това.
— Въображението ми не е това, което беше. Едно от първите неща, които разбрах, ставайки агент, беше, че вече не мога да си позволя да имам въображение.
— Няма ли да отговориш на въпроса ми?
— Моментът е подходящ да видя дали изобщо ми е останало някакво въображение. Дай ми минутка…
— Разполагаш с колкото време искаш.
И аз си представих себе си в описаната от него ситуация, а въображението ми излезе с разяждащо циничен отговор.
— По всяка вероятност — започнах аз, — щях да стана нацистки журналист, пишещ оптимистични помии по вестниците в целия свят. А обзет от старческата сенилност в залеза на живота, както се изразяват, може би дори щях да повярвам в поговорката, че всяко зло е за добро. — Свих рамене. — Дали бих застрелял някого? Съмнявам се. Дали бих организирал бомбен атентат? Това е малко по-вероятно, но през живота си съм чувал да избухват много бомби и не съм останал с впечатлението, че те са добър начин да свършиш нещо. Мога да гарантирам само едно — никога повече не бих написал пиеса. Това мое умение, било то добро или лошо, е загубено. Единствената възможност да извърша някакво реално насилие в името на истината или справедливостта, или каквото друго искаш — казах аз на моята кръстница, синята фея — би била да полудея. Това се случва. В ситуацията, която описваш, изведнъж бих могъл да обезумея и някой най-обикновен ден да хукна по мирна улица с оръжие в ръка. Само че дали така извършените убийства ще подобрят с нещо света, е въпрос на сляп късмет. Това е. Отговорих ли на въпроса ти достатъчно честно? — попитах го аз.
— Да, благодаря — отговори той.