— Смятай ме за нацист — продължих уморено. — Не се притеснявай. Обеси ме, ако смяташ, че това ще издигне общото ниво на морала. Този живот не е кой знае какво съкровище. Нямам никакви планове за бъдещето.
— Искам само да разбереш колко малко можем да направим за теб. И се убеждавам, че разбираш.
— Колко малко?
— Нова самоличност, няколко фалшиви факти за прикритие, транспорт до мястото, където евентуално би могъл да започнеш нов живот. Малко пари. Не много, но все пак нещо.
— Пари? А как достигнахте до паричната стойност на услугите ми към вас?
— Въпрос на традиция. Традиция, датираща още от Гражданската война.
— Така ли?
— Заплата на редник. По мое нареждане, тя ти се начислява от момента на срещата ни в парка до днес.
— Много щедро — отбелязах.
— Щедростта не означава кой знае какво в нашата работа. Истински добрите агенти въобще не се интересуват от пари. Би ли имало някакво значение за теб, ако ти дадем заплата на бригаден генерал?
— Не.
— Или ако не ти платим нищо?
— Все ми е едно.
— Проблемът почти никога не опира до парите. Или до патриотизма.
— А до какво?
— Всеки трябва сам за себе си да отговори на този въпрос — каза Уиртанен. — В общи линии шпионажът дава възможност на всеки агент да полудее по начина, на който не е в състояние да устои.
— Интересно — отбелязах разсеяно.
Уиртанен плесна с ръце, за да промени настроението.
— А сега, да поговорим за транспорта… Къде ще отидеш?
— Таити? — промърморих.
— Ако искаш. Лично аз ти препоръчвам Ню Йорк. Там можеш да изчезнеш много по-лесно, а освен това има достатъчно работа.
— Добре — кимнах. — Ню Йорк.
— Тогава да ти направим снимка за паспорт. Ще се качиш на самолета след три часа.
Прекосихме заедно плаца за маршировки, а вятърът тук-там вдигаше прашни вихрушки. Хрумна ми да си представям, че тези прашни вихрушки са призраците на бившите кадети от училището, убити през войната, завърнали се да танцуват и лудуват сами на плаца за маршировки, да танцуват колкото си искат по най-невоенен начин.
— Когато ти споменах, че само трима души знаят за кодираните ти предавания… — каза Уиртанен.
— Е?
— Ти не попита, кой е третият.
— Възможно ли е да е някой, когото познавам? — попитах.
— Да. Сега е мъртъв. Съжалявам. В радиопредаванията си ти редовно се нахвърляше върху него.
— Така ли?
— Човекът, когото ти наричаше Франклин Делано Розенфелд. Всяка вечер той те слушаше развеселен.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
КОМУНИЗМЪТ НАДИГА ГЛАВА…
Както казах, срещнах моята кръстница, синята фея за трети и последен, както по всичко личи, път в един изоставен магазин срещу къщата на доктор Джоунс, в която се криехме аз, Рези и Джордж Крафт.
Не бързах да вляза в тъмната запустяла сграда, защото вътре очаквах да открия всичко — от цветнокож гвардеец на Американския легион, до взвод израелски командоси, очакващи ме, за да ме заловят.
Със себе си носех пистолет — един от „Люгер“-ите на железните гвардейци, с нарези двайсет и втори калибър. Не беше в джоба ми, а в ръката, зареден и готов за стрелба. Огледах предната част на магазина, без да се показвам. Беше тъмно. След това на кратки прибежки — от кофа за боклук до кофа за боклук, — изтичах отзад. Всеки, който се опиташе да се нахвърли върху мен — Хауард У. Камбъл, младши, щеше да бъде надупчен като с шевна машина от заоблени оловни парченца. И трябва да призная, че докато правех малките прибежки и се прикривах, заобичах пехотата — независимо чия.
Човекът, помислих си, е пехотно животно.
В задната част на магазина лампата светеше. Погледнах през прозореца и видях една удивително спокойна сцена. Полковник Франк Уиртанен, моята кръстница, синята фея, отново седеше край една маса и отново ме чакаше.
Сега беше стар, много стар, слаб и без нито един косъм, като Буда.
Влязох.
— Мислех, че досега трябваше да си се пенсионирал — казах аз.
— Пенсионирах се преди осем години. Построих си къща край едно езеро в Мейн със собствените си две ръце, брадва и тесла. Повикаха ме за консултация като специалист.
— По какво?
— По теб.
— Защо изведнъж този интерес към особата ми?
— Именно това трябваше да разбера.
— Не е трудно да се досетиш защо съм им притрябвал на израелците.
— Съгласен съм. Но е истинска мистерия откъде-накъде руснаците те смятат за толкова тлъста хапка.
— Руснаците? Какви руснаци?
— Момичето, Рези Нот, и стария художник на име Джордж Крафт. И двамата са комунистически агенти. Наблюдаваме Крафт още от 1941-а. Оставихме момичето да влезе в страната необезпокоявано, за да разберем какво се надява да постигне.