Замръзнах.
Не замръзнах от чувство за вина. Отдавна се бях научил да не чувствам вина.
Не замръзнах от зловещото чувство за загуба. Бях се научил да не копнея за нищо.
Не замръзнах, заради ненавист към смъртта. Бях се научил да смятам смъртта за приятел.
Не замръзнах, заради безсилен гняв срещу несправедливостта. Знаех, че човек може повече да се надява да намери диамантена диадема в канавката, отколкото наказания и награди, които са справедливи.
Не замръзнах, заради мисълта, че никой не ме обича. Отдавна бях свикнал да живея без любов.
Не замръзнах, заради мисълта, че Бог е жесток. Бях се научил да не очаквам нищо от Него.
Замръзнах поради факта, че нямаше абсолютно никаква причина да тръгна в която и да било посока. Това, което ме бе накарало да се движа през всичките тези мъртви и безцелни години, бе любопитството.
Сега дори и то угасна.
Не мога да кажа колко време стоях там замръзнал. За да тръгна отново, някой друг трябваше да ми даде причина да го направя.
Някой го направи.
Един полицай ме наблюдава известно време и се приближи до мен.
— Добре ли сте? — попита той.
— Да — отговорих.
— Стояхте тук доста време.
— Зная.
— Чакате ли някого?
— Не.
— По-добре е да вървите, не смятате ли?
— Да, сър — казах аз.
И продължих.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА
ХИМИКАЛИ…
От Емпайър Стейт Билдинг тръгнах към къщи. Вървях пеша до моя стар дом, до дома на Рези и на Крафт.
През цялото време пуших цигари и започнах да си представям, че съм светулка.
Срещнах много сродни светулки. Понякога аз първи подавах веселия червен сигнал, понякога те. И чувствах, че все повече се отдалечавам от прибоя на вълните и бриза в сърцето на града.
Беше късно. Започнах да улавям сигнали от светулки, затворени на горните етажи.
Някъде зави сирена — поддържана от данъкоплатеца оплаквачка.
Когато най-накрая стигнах до къщи, до моя дом, всички прозорци бяха тъмни, с изключение на един — на младия доктор Ейбрахам Епстайн.
Той също беше светулка.
Светеше. Аз светех в отговор.
Някъде забоботи мотоциклет — като наниз фишеци.
Една черна котка мина между мен и входа на сградата.
Входът също беше тъмен. Лампата не светна, когато натиснах копчето. Запалих клечка кибрит и видях, че всички пощенки кутии са изпочупени. На трептящата светлина от пламъка, безформената обстановка и изкривените, зеещи вратички на пощенските кутии напомняха врати на килии в някакъв затвор, в незнаен пламтящ град.
Светлинката привлече патрулиращ полицай.
— Какво правите тук? — попита той.
— Тук живея — отвърнах аз. — Това е моят дом.
— Някакви документи?
Подадох му ги и казах, че живея на таванския етаж.
— Вие сте причината за всички тези неприятности — отбеляза той. Не ме упрекваше. Просто му беше интересно.
— Щом смятате така.
— Изненадан съм, че се връщате.
— Пак ще си отида.
— Не мога да ви задължа да го направите. Просто съм изненадан, че се връщате.
— Мога ли да се кача горе? — попитах.
— Това е вашият дом. Никой не може да ви забрани да отидете там.
— Благодаря.
— Не благодарете на мен. Живеем в свободна страна и всички имат еднакво право на защита. — Каза го с приятен тон. Даваше ми урок по цивилизованост.
— Точно така трябва да се управлява една държава — отбелязах аз.
— Не знам дали се шегувате или не, но сте прав.
— Не се шегувам. Кълна се, че не.
Тази клетва в лоялност го удовлетвори.
— Баща ми умря през войната — подхвърли полицаят.
— Моите съболезнования.
— Предполагам, че и от двете страни са умрели добри хора.
— Струва ми се, че сте прав.
— Смятате ли, че ще има още една?
— Една какво?
— Нова война.
— Да.
— Аз също. Не е ли кошмарно?
— Думата е точна — отбелязах аз.
— Какво може да направи отделният човек?
— Всеки прави по малко и, ето ти.
Той въздъхна тежко и поклати глава.
— Всичко се насъбира. Хората не си дават сметка. Какво могат да направят?
— Да се подчиняват на законите, например — реших аз.
— Половината не искат да правят дори и това. Какви неща съм виждал… Какви неща ми казват хората. Понякога ме обзема отчаяние.
— Всички понякога се чувстват така.
— Предполагам, че отчасти това е химия.
— Кое?
— Да ти потънат гемиите. Нали напоследък откриват… Че всичко се дължи на химикали.
— Не знам — казах аз.
— Четох някъде. Едно от нещата, които са открили.
— Много интересно.
— Могат да дадат на човек някакви химикали и той полудява. Работят върху това. Може би наистина всичко е химия.