— Много е възможно.
— Може би, защото в различните страни хората ядат различни химикали, затова се държат по различен начин.
— Досега не се бях замислял за това.
— Иначе защо всички толкова се променят? Брат ми беше в Япония и каза, че японците били най-милите хора, които бил виждал. А именно японците убиха баща ни. Замислете се над това.
— Непременно.
— Трябва да е от химикалите, нали?
— Разбирам какво имате предвид.
— Да. Помислете още малко върху всичко това.
— Непременно.
— Непрекъснато мисля за тези химикали. Понякога ми минава през ум да отида на училище и да науча всичко, което досега са открили за тях.
— Струва ми се, че трябва.
— Може би, ако открият още неща за химикалите, повече няма да има нужда от полицаи, от войни и лудници, няма да има разводи, алкохолици и малолетни престъпници, или развалени жени.
— Това би било хубаво — казах аз.
— Възможно е.
— Вярвам ви — уверих го.
— Както е тръгнало, сега всичко е възможно. Стига да се заемат както трябва. Намират пари, наемат най-умните хора и те се залавят за работа. Разработват светкавични програми.
— Аз съм за това — кимнах.
— Погледнете само как някои жени пощуряват веднъж месечно. Отделят се някакви химикали и горките не могат да направят нищо, освен да се държат така. Понякога след като някоя жена роди, също се отделя химикал и тя убива бебето. Това се случи през четири къщи оттук миналата седмица.
— Ужасно — казах аз. — Не бях чул за това.
— Най-неестественото нещо за една жена е да убие бебето си, но онази го направи. Някакви химикали в кръвта са я накарали да го направи, въпреки че тя самата не е искала.
— Хъм.
— Чудим се какво не му е наред на света… Ето, всичко това може да ни подскаже отговора.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА
БЕЗ ГЪЛЪБ, БЕЗ ОБЕЩАНИЕ ОТ БОГА…
Изкачих се по стълбите до таванския си апартамент, тръгнах нагоре по измазаната с мазилка и покрита с ламперия спирала.
От въздуха, затворен в пространството на стълбището, по-рано се носеше меланхоличният дъх на въглищен прах, миризми на готвено и влага, а сега беше студено и усойно. Почти всички стъкла в апартамента ми бяха счупени. Затоплените газове от стълбите бяха изсмукани през отворите, като през корабен комин.
Въздухът беше чист.
Това усещане ми беше познато — когато изведнъж отвориш отдавна заключена постройка и инфектираната атмосфера вътре се прочисти. Беше ми познато от Берлин. Хелга и аз бяхме прогонвани от бомбите на два пъти. И двата пъти бе оставало стълбище, по което да се изкачим.
Първия път се изкачихме и заварихме дом без таван и прозорци, в който като по чудо всичко друго стоеше непокътнато. Втория път се изкачихме по стълбите и заварихме само студен, рядък въздух, два етажа под мястото, където беше жилището ни.
И в двата случая преживяването в горния край на стълбите беше някак си особено.
Това усещане продължаваше само за кратко време, естествено, защото като всяко човешко семейство, ние обичахме гнездото си и имахме нужда от него. Продължаваше минута-две. Хелга и аз се чувствахме като Ной и жена му на планината Арарат.
Няма по-хубаво чувство от това.
После сирените започваха да вият отново и си давахме сметка, че сме най-обикновени хора, без гълъб или обещание от Бога, а потопът нямаше да свърши скоро, едва бе започнал.
Спомням си веднъж, когато Хелга и аз се скрихме от разрушеното стълбище в скривалището, дълбоко под земята, докато големите бомби се разхождаха на повърхността. И се разхождаха и се разхождаха, и се разхождаха, сякаш никога нямаше да си отидат.
Скривалището беше дълго и тясно като товарен вагон, и беше препълнено.
На пейката срещу Хелга и мен седяха мъж, жена и трите им деца. Жената изведнъж започна да говори на тавана, на бомбите, на самолетите, на небето и на Всемогъщия Бог над всичко това.
Заговори тихо, но не на някой от самото скривалище.
— Добре — каза тя, — ето ни тук. Ето ни тук долу. Чуваме те там, горе. Чуваме колко си ядосан.
Изведнъж гласът и стана силен.
— Мили Боже, колко си ядосан! — извика тя.
Мъжът и, съсухрен цивилен, с превръзка на едното око, със значка на нацисткия учителски съюз на ревера, и заговори предупредително.
Тя не го чу.
— Какво искаш да направим? — продължи да говори жената на тавана и всичко над него. — Кажи ни какво искаш да направим и ще го направим!
Една бомба се взриви наблизо и откърти от тавана дъжд от мазилка и прахоляк. Жената скочи с писък на крака, след нея скочи и мъжът и.