Чувах само откъслечни фрази. Разказваше на старицата какво се е случило.
Впечатли ме начинът, по който произнасяха фамилното ми име, начинът, по който то звучеше.
„Кам-бау“ повтаряха те непрекъснато. За тях Кам-бау беше равно на Камбъл.
Това беше злото у мен, злото, изпитано от милиони, отвратителното същество, което добрите хора искаха да видят мъртво и заровено в земята — Кам-бау.
Майката на Епстайн толкова се развълнува заради Кам-бау и това, което е намислил, че се приближи до вратата. Сигурен съм, че не очакваше да види самия Кам-бау. Искаше само да го ненавижда и да се ужасява от пространството, което доскоро е заемал.
Отвори вратата. Синът и стоеше зад нея и я увещаваше да не го прави.
Жената едва не припадна при вида на самия Кам-бау, Кам-бау в състояние на каталепсия.
Докторът я избута настрани и тръгна към мен, като че ли се канеше да ми се нахвърли.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика той. — Махай се оттук!
След като не помръднах, не отговорих, дори не мигнах и сякаш не дишах, той започна да си дава сметка, че в края на краищата проблемът е медицински.
— О, за Бога! — зажалва се Епстайн.
Като някакъв приятелски настроен робот, аз се оставих да ме заведе вътре. Вкара ме в кухнята и ме сложи да седна пред една бяла маса.
— Чуваш ли ме? — попита Епстайн.
— Да.
— Знаеш ли кой съм аз, къде се намираш?
— Да.
— Чувствал ли си се по този начин и преди?
— Не.
— Трябва ти психиатър. Аз не съм психиатър.
— Казах ти какво ми трябва. Обади се на някого… не на психиатър. На някой, който иска да ме съди.
Епстайн и майка му — много възрастна жена, започнаха да спорят какво да правят с мен. Тя разбра каква е болестта ми незабавно. Схвана, че не аз, а моят свят е болен.
— И друг път си виждал такива очи — каза тя на немски. — И друг път си виждал хора, които не могат да помръднат, освен ако не им кажеш накъде, които мечтаят някой да им каже какво да правят, които правят всичко, което им кажеш. Виждал си хиляди такива в Аушвиц.
— Не си спомням — изсумтя Епстайн троснато.
— Добре — поклати глава майка му. — Тогава ме остави аз да си спомням. Спомням си. Всяка минута си спомням. И тъй като си спомням — продължи тя, — нека ти кажа, че той трябва да получи, каквото иска.
— На кого мога да се обадя? — попита Епстайн. — Аз не съм ционист. Аз съм антиционист. Дори и това не съм. Никога не мисля за такива неща. Аз съм лекар. Не познавам никой, който все още търси възмездие. Към тези хора не изпитвам нищо, освен презрение. Върви си! Не си дошъл, където трябва!
— Обади се на някого — настоя майка му.
— Все още ли търсиш възмездие?
— Да.
Докторът доближи лицето си до моето.
— А ти наистина ли искаш да бъдеш наказан?
— Искам да бъда съден.
— Всичко това е театър! — възкликна той, ядосан и на двама ни. — Не доказва нищо!
— Обади се — подкани го майка му пак.
Епстайн разпери ръце.
— Добре, добре! Ще се обадя на Сам. Ще му кажа, че има възможност да стане голям ционистки герой. Винаги е искал да стане голям ционистки герой.
Така и не научих фамилното име на Сам. Доктор Епстайн му се обади от другата стая, а аз останах в кухнята, с възрастната жена.
Тя седна срещу мен, опря лакти на масата и се вгледа в лицето ми с меланхолично любопитство и удовлетворение.
— Взеха електрическите крушки — каза ми майката на доктор Епстайн на немски.
— Моля?
— Хората, които нахълтаха в апартамента ти, взеха всички електрически крушки от стълбището.
— Хъм.
— В Германия също — добави тя.
— Извинете?
— Това беше едно от нещата, когато есесовците или Гестапо прибираха някого.
— Все още не разбирам.
— Другите хора отиваха в къщата, защото искаха да направят нещо патриотично. И това беше едно от нещата, които правеха винаги. Винаги някой вземаше електрическите крушки. — Тя поклати глава. — Колко странно.
Доктор Епстайн се върна в кухнята, потривайки ръце.
— Е, много добре — въкликна той. — Трима герои ще бъдат тук след малко. Шивач, часовникар и педиатър. С радост ще изиграят ролята на израелски десантчици.
— Благодаря ти — казах аз.
Тримата се появиха след около двайсет минути. Не бяха въоръжени и нямаха статут на представители на Израел или представители на каквото и да било, освен на себе си. Единственият им статут беше осигурен от моя позор и желанието ми да се предам на някого, на когото и да било.
Арестът ми се оказа легло, в което да прекарам остатъка от нощта — в апартамента на шивача. На следващата сутрин тримата ме предадоха, с мое позволение, на официалните израелски представители.