— Какви?
— Едното беше Хелга.
— Жена ми.
— Другото беше Рези.
— По-малката сестра на жена ми. Само техните имена… Това е всичко.
— Каза и „сбогом“.
— Сбогом — повторих аз. Това можеше да се обясни, независимо дали го бях сънувал или не. Хелга и Рези бяха отпътували завинаги.
— След това каза „Ню Йорк“ — продължи Менгел. — Мърмореше нещо и каза „Ню Йорк“. После пак замърмори.
Това също можеше да се обясни, както повечето от нещата, които сънувам. Преди да дойда в Израел дълго време живях в Ню Йорк.
— Ню Йорк трябва да е рай — предположи Менгел.
— За теб може и да е — отвърнах аз. — За мен е ад… не ад, нещо по-лошо от ад.
— Какво може да е по-лошо от ада? — попита Менгел.
— Чистилището — отговорих аз.
ГЛАВА ШЕСТА
ЧИСТИЛИЩЕ…
По въпроса за моето чистилище Ню Йорк: прекарах там петнайсет години.
Изчезнах от Германия в края на Втората световна война. Появих се отново, неразпознат, в Гринидж Вилидж и наех един потискащ тавански апартамент, в чиито стени църкаха и скърцаха плъхове. Продължих да живея там до преди около месец, когато ме докараха в Израел, за да ме съдят.
В този тавански апартамент, наред с плъховете, имаше и едно хубаво нещо — прозорецът му гледаше към малка градинка, оформена в съединените задни дворове. Тази райска градинка бе оградена с къщи от всички страни.
Беше достатъчно голяма, за да могат децата да играят на криеница.
Често от нея долиташе един вик, който винаги ме караше да спра на място и да се вслушам. Това беше малко тъжният, мелодичен вик, който означаваше, че играта на криеница е свършила, че тези, които все още се крият, трябва да се покажат и че е време да се прибират у дома.
Викът беше този: „Едно, две, три, играта се свърши!“
И аз, който се криех от много хора, които може би искаха да ме наранят или убият, често копнеех някой да нададе този вик за мен, да прекрати безкрайната игра на криеница, с тъжното, мелодично:
„Едно, две, три, играта се свърши!“
ГЛАВА СЕДМА
АВТОБИОГРАФИЯ…
Аз, Хауард У. Камбъл, младши, съм роден в Шинектъди, Ню Йорк, на 16 февруари 1912 година. Баща ми, отраснал в Тенеси в семейството на баптистки пастор, беше инженер в Техническия отдел на „Дженеръл Електрик“.
Задачата на техническия отдел беше да инсталира, поддържа и ремонтира тежкото оборудване, което „Дженеръл Електрик“ продаваше навсякъде по света. Баща ми, който в началото работеше само в страната, рядко се прибираше у дома. Професията му изискваше толкова разнообразни форми на техническа находчивост, че почти не му оставаше време и въображение за каквото и да било друго. Мъжът беше работата, работата беше мъжът.
Единствената книга, несвързана с техниката, която някога съм го виждал да държи в ръце, беше една илюстрована история на Първата световна война — дебел албум, със снимки 30 на 45 сантиметра. Никога не му омръзваше да го разглежда, въпреки че изобщо не бе участвал във война.
Така и не ми каза какво означаваше тази книга за него, а аз не го попитах. Каза ми само, че не била за деца и не трябвало да я разглеждам.
Така че, естествено, аз я разглеждах всеки път, когато останех сам вкъщи. Имаше снимки на мъже, обесени на бодлива тел, обезобразени жени, трупове, подредени като дърва за огрев — обичайните атрибути на световните войни.
Майка ми — бивша алкохоличка, беше дъщеря на фотограф портретист от Индианаполис. Занимаваше се с домакинството и свиреше на чело през свободното си време. Свиреше в Симфоничния оркестър на Шинектъди и понякога мечтаеше един ден да свиря и аз.
Провалих се като челист, защото както и баща ми, съм настъпен по ушите.
Нямах братя и сестри, а баща ми рядко си беше у дома, така че в продължение на много години бях основната компания на майка ми. Тя беше красива, талантлива, болезнено чувствителна жена. Струваше ми се, че през повечето време е пияна. Помня как веднъж напълни една чиния със спирт за разтривки и готварска сол. Сложи я на масата в кухнята и ме накара да седна.
След това докосна разтвора със запалена клечка кибрит. Пламъкът беше жълт от натрия в солта. Майка ми заприлича на мъртвец, аз също и заприличах на мъртвец.
— Ето — каза тя, — така ще изглеждаме, когато умрем.
Тази странна демонстрация не уплаши само мен — уплаши и нея самата. Майка ми уплаши сама себе си със своята собствена странност и от онзи момент нататък престанах да и бъда компания. От онзи момент нататък тя почти престана да ми говори — отписа ме, както се отписва мъртвец, от страх, сигурен съм в това, да не каже или направи нещо още по-смахнато.